Конкурси и обяви

„ЛЕТЯЩИЯТ ХОЛАНДЕЦ“ В ПОСТКОВИД ПРОЧИТ

Видео връзка на живо и татуировка със специална символика ще видим в „Летящият холандец“ от Вагнер в режисура на Вера Немирова. Докато с нетърпение очакваме премиерата на 24 ноември, за визуалните внушения на спектакъла ни разказва костюмографът Павлина Ойстерхус. 

Между премиерата на „Летящият холандец“ на Вера Немирова в Магдебург през 2017 г. и предстоящата му премиера във Варна на 24 ноември са минали 7 години. С какво е различна варненската постановка?

За седем години се случиха много неща в световен и социален план, които влияят на нашето днешно виждане, на актуалната трактовка на произведението. И ние реагираме творчески – надграждаме, добавяме нови елементи и костюми. Нашата интерпретация е по Том Муш, който е художник на костюмите и декора от постановката в Магдебург. Една от важните за мен теми са новите работни взаимоотношения след ковид и как те рефлектират на обществото днес. В „Летящият холандец“ имаме две огромни работни групи – моряците, които работят на палубата, укротяват бурята, успяват да изведат кораба на Даланд на тих бряг с нечовешки усилия, като една машина от хора, които се трудят тежко. От друга страна виждаме шивачките, които шият и очакват моряците да се върнат. По времето на Вагнер трудолюбието и прилежността са били атестат за човешки добродетели, достатъчни за личен успех и за да си намериш подходящ съпруг, да създадеш семейство. В днешно време тези качества не са достатъчни. Постпандемичните условия засилиха отчуждението и самотата, макар че се увеличи общуването в социалните мрежи.  В нашата постановка някои от шивачките вероятно вече работят в хоум офис, носят готовата продукция веднъж седмично, очевидно са дигитално активни. По-възрастните страдат от този вид общуване и отчуждение, имаме и поколенчески конфликт.

 Постановките на Вера Немирова винаги са съвременно ситуирани. Това улеснява ли художника на костюмите, или напротив, затруднява го, защото трябва да адаптира към днешния ден един сюжет, писан оригинално за друго време?

Костюмите в тази постановка са замислени съвременно. В женския хор обаче усещаме препратка към 50-те години, към фабричното производство, имат лек исторически аспект, който се опитахме да актуализираме, да го пречупим през съвременната призма. Материите са в унисон с работническата, цехова атмосфера, тип поточна линия, на хора, които издържат с тези жилетки дълги часове работа на студа. Динамичната работна атмосфера се отразява и на нашите персонажи и техните костюми.

Кои са новите елементи в цялостната визия на спектакъла?

Холандеца е фигура с динамична и сложна биография и затова костюмът му е еклектичен. Той е разкъсван между светове и култури и носещ белези от тези култури със себе си. В нашия случай той носи и една татуировка, символ на втория шанс. Защото легендата гласи, че Холандеца премерва сили с Всевишния или с природата и затова бива наказан да се лута безспирно и безутешно до деня на Страшния съд. Появява се обаче един ангел или един, да го  наречем, втори шанс, който казва, че наказанието е твърде зловещо, великата сила се смилява и му дава възможност веднъж на седем години да акостира за една вечер и да опита да развали проклятието. Татуировката, белегът на този втори шанс, по форма напомня на докосване от ангел и представлява пръстите на ръка, която изглежда абстрактно върху лицето на Холандеца.

В много интерпретации Сента е тихо или клинично болна, или има тежка депресия и е пред самоубийство. Ние сме много далеч от тази мисъл. Тя е една наистина романтична личност, която чрез намирането на любовта иска и да избяга от средата, в която живее. Този неин романтичен чар подчертаваме с една светлосиня рокля с цветя, която ни доближава до един по-свободен човек, изразява романтична близост до природата, прави едно намигване към младостта. Имаме още много идеи, които сме напът да реализираме в репетиционния процес, но те ще са изненада за зрителя.

Съвсем в духа на времето използвате и камера на живо на сцената?

Използваме лайв видео, проекции и няколко вида медия в постановката. В процес на заснемане на видео материал сме със солистите, на сцената присъстват и драматични природни картини в унисон с усещането за ролята на природата. Намираме нови аспекти в биографията на персонажите. Имаме и лайв камера, която всъщност се явява средството на общуване на Холандеца. В началото Холандеца общува с публиката, с Даланд и другите персонажи индиректно, чрез жива видео връзка. Това се случва на сцената, публиката е свидетел на този акт. Видео връзката е своеобразен мост между двата свята – света на Даланд и на хората и мистичния свят на Холандеца. Той не е общувал с живи хора поне от седем години и в началото е уединен, дълбоко отчаян, без надежда за спасение. Видео връзката, този вид комуникация, е провокирана от тежката изолация, в която се е намирал. Холандеца е силно адаптивна личност и когато разбира, че Даланд има дъщеря, осъзнава, че може би има шанс да се спаси.

Сценичното Ви партньорство с Вера Немирова е трайно, работите заедно в Германия и в България. Правите ли неизбежния паралел между германските и нашите оперни театри?

Това е моята седма продукция с Вера Немирова, за мен е голяма радост да съм част от екипа сценографи и костюмографи, с които тя работи. Вера е темпераментен и емоционален режисьор, с образно мислене, който увлича всички край себе си. Има пристрастие към трайните ценности и не се впуска в чисто ефектни визуални решения. На базата на тази концепция се обединяват усилията ни. Преди две години бях художник на костюмите за нейната „Графиня Марица“ във Варненска опера, после направихме „Ариадна от Наксос“ в Софийската опера, сега работим по „Летящият холандец“, а аз живея между Берлин и България. И германската, и българската театрални реалности имат своите приоритети. В Германия последно работих с Вера в Операта в Нюрнберг – виждаш един невероятен апарат от хора, които работят много организирано, богати складове, ресурси, реквизит, невероятни костюмни гардероби. Но, за разлика от България, в Германия всичко трябва да се заяви много по-рано, пространството за импровизация е много малко. Докато в оперите в София и във Варна, на фона на всички социални проблеми, на недостига на хора и средства, винаги се появява някой колега, който казва „имам една идея“. Има много бързи творчески решения, има приятелство, няма я дистанцията на общуване като в ателиетата в Германия. Тук цари една спонтанност и многообразна реакция. Според мен оперният театър живее от импровизация и честите промените до момента на премиерата възприемам като едно надграждане за продукцията, едно сверяване на часовника с времето и социалната динамика. Този вид импровизация те кара да си жив, да си готов за реакция, да не си сънлив, държи те в кондиция.

 

 

TOP