Конкурси и обяви

ДА ВОДИШ ВИБРАЦИЯТА С МИСЪЛ

ТЕНОРЪТ КАЛУДИ КАЛУДОВ разказва пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за интелекта, който е по-важен от гласа и може да превърне дефекта в ефект; влиянието на народното пеене върху българските тенори; незабравимите уроци на Никола Николов, пренесени от сцената и в педагогическата дейност на Калуди Калудов; грешната представа за събуден и несъбуден глас; любимият герой Де Грийо от „Манон Леско“ на Пучини; сравнението с Карло Бергонци и престижното място на Калуди Калудов в класацията на 10-те най-добри тенори в света; първата и последна среща с италианските клакьори; рисуването, с което певецът има какво да каже на своята публика; наградата „Феникс“ на Държавна опера Варна за 70-годишния му житейски път и блестящата 45-годишна кариера, свързана и с оперната сцена в родния град.

– Красотата на операта създават всички гласове, но все пак публиката поставя тенора на пиедестал. Любопитно е какво мисли за това един познат на целия свят тенор като Калуди Калудов.

– Това за пиедестала е много красиво казано. Наистина тенорът е глас, който винаги  печели със своя висок регистър. Той раздава лъчезарност на сцената и много любов, винаги играе любовници, приятели, женихи и т.н., така че сигурно това е една от предпоставките, които до известна степен правят тенора първостепенен. Но той не бива да се осланя на това предимство, защото интелектът е по-важен от гласа. Интелектът винаги може да обърне дефекта в ефект и да превърне дори грозния глас в един много кантиленен глас, който да създава емоции и да доставя удоволствие. Като певец, а и като вокален педагог, аз винаги поставям на първо място интелекта на човека. Погледнато професионално, в момента в който запява певецът, той усеща  вибрацията на гласа, която трябва да води с мисъл. Това наричам умение да пееш в хармония със себе си. С две думи не мога да го обясня, защото педагогиката е свързана и с показване, педагогът е длъжен да покаже как да бъдат покрити изискванията му. Така че техниката на пеене е проста, но не е достатъчна за изграждане на ярка кариера.

– Трябва ли да противопоставяме българските срещу италианските тенори, българските баси срещу руските, примерно, или всичко зависи от индивидуалността и школата, която формира и моделира певеца?

– Да, географската предопределеност има значение. В по-южните страни, като Испания, Италия, също България, се раждат повече красиви и богати гласове, в сравнение с други страни. Освен това бих казал, специално за българските тенори, че са повлияни от нашето народно пеене. Тази икономичност и дълга фраза, която притежава един български тенор, нямат тенорите от много други страни. Наблюдавал съм го неслучайно, тъй като винаги съм се интересувал от една по-дълга фраза в пеенето. Имам предвид, че зародишът на музикалната култура трябва да се търси във фолклора на нацията. Ако в испанския и португалския фолклор има много проточени и тъжни песни, а италианската музика изобилства с канцонети, то българските народни песни също се отличават със своя специфика. Баба ми казваше – викнал, та запял. И наистина, ако човек не викне и не провокира движението на изтичащата вибрация, той не може да продължи по-нататък.

 

– От Варна тръгва някога завидната кариера на тенора Никола Николов, между другото и с това, че запазва свежестта на гласа си до дълбока старост. С какво помниш Никола Николов, когото припознаваш като свой ментор?

– В началото моята кариера се разви толкова стремително, че ми се налагаше бързо да уча нови партии. Не беше никак лесно, едното научил, недоучил, трябваше да започвам другото, според договора, който бях подписал. Изпаднах в криза – високият регистър ми се струваше като космос, все едно да полетиш в космоса, без да имаш уменията на космонавт (засмива се). В това крайно тежко положение ми помогна бате Кольо, както го наричахме. Знаеш ли, мога да ти помогна, ми каза той, и аз веднага приех, защото не може да не повярваш на едно толкова чистосърдечно предложение. Никола Николов ми даде най-добрите уроци, като първо ме научи да пея още в 8.30 часа сутринта.

– 8.30, когато гласът още не е събуден?

– Няма събуден и несъбуден глас, всичко е въпрос на нагласа. В рамките само на 3 месеца, гласът и увереността ми се възвърнаха. Никола Николов насочи вниманието ми към аналитичността в пеенето, защото всяко нещо, което правиш, трябва да осмислиш, да осъзнаеш защо го правиш така, а не иначе. С Никола Николов много си говорехме за акустика, както и за толкова други важни неща в пеенето и резултатът не закъсня. Когато изпях Дон Алваро в „Силата на съдбата“, Никола Гюзелев дойде при мен развълнуван и ми разказа, че първоначално не могъл да ме познае заради перуката, после чул един брилянтен глас с чудесни фрази, приличал му на някого, но не можел да се сети на кого и чак накрая разбрал, че това съм бил аз. Предишната ми педагожка, доц. Лиляна Жабленска, ме поздрави за същия спектакъл и аз никога няма да забравя нейните думи: „Браво, момчета, страхотна работа сте свършили!“ Ето какво означава да си добър вокален педагог. Никола Николов измъкна от мен всичко, каквото трябва, той буквално ме извади като тапа от бутилката и аз винаги ще му бъда задължен за това. Трябва да призная, че след срещата с него не съм имал проблеми с пеенето. Спомням си едно представление на „Палячи“, в което изпях дългите фрази, както той ги пееше и се обърнах към него, за да видя реакцията му, а той ми изпрати въздушна целувка. Невероятен певец, велик педагог, истинско съкровище за българското оперно изкуство.

– Сега и ти, на свой ред, обучаваш млади таланти.

– Наскоро проведох майсторски клас с 16 души, като с всеки от тях трябваше да се занимавам по 40 минути всеки ден. Беше доста уморително, но когато накрая всички показаха много хубав напредък, се почувствах удовлетворен. Нормално е, трябва да вложиш труд, за да имаш успех. Това се отнася както за младия певец, така и за педагога. Работя обикновено с едни и същи певци от Полша, България и други страни, като всеки месец правя с тях 10-дневни майсторски класове. Постоянството и повтаряемостта са гаранция за добрия контакт между вокалния педагог и неговите възпитаници. И докато не ги изкарам на повърхността, не ги оставям – това е принцип, който винаги следвам, дори когато курсистите финансово са възпрепятствани да платят поредния си майсторски клас. Един хонорар повече или по-малко, няма да ме направи нито по-богат, нито по-беден. За мен като педагог няма по-добро възнаграждение от успеха на моите възпитаници.

– Кои бяха любимите ти герои?

– Моята любима роля, в която влагах много сърце, е Де Грийо от „Манон Леско“ на Пучини. Направих запис с фирмата Naxos на „Манон Леско“. Така се случи, че нашият прекрасен тенор и мой обичан колега Емил Иванов бил зает и отказал. Помислих си,  докъде я докарахме, българин българин да замества (засмива се). Нека по-често да се случва. Пял съм „Манон Леско“ в Нант, в Ла Скала. Продукцията на Ла Скала се пренесе в Триест, където бях поканен да пея три спектакъла, но преди генералната репетиция другият тенор се разболя и останах сам. Така пях Де Грийо от първия до десетия спектакъл. Партията ми харесва, защото е красива, а и защото е една от най-трудните в оперната класика. Когато се пребориш с една трудна роля, ти я цениш повече, обикваш я. Няма да забравя как в Триест, в същата постановка на Ла Скала, често се случваше на улицата някой да ме посочи: „Guarda, Guarda, eccolo il nostro De Grieux!“ (Ето го Де Грийо, итал.) Приятно е публиката да те разпознава, макар че след поредния спектакъл на едно и също заглавие това всъщност е съвсем нормално.

– Кога и с кого са те сравнявали?

– С Карло Бергонци през 1984 г. А през 1992 г. критиката в Лондон писа, цитирам: „След невероятния Юси Бьорлинг се роди един истински Де Грийо в лицето на българския тенор Калуди Калудов.“

– Сред 10-те най-добри тенори на XX век слушателите на предаването „Каста Дива“ по БНР класират 7 италианци, двама българи и Йонас Кауфман. Българите са Никола Николов и Калуди Калудов.

– Не знаех, ето че научих нещо ново за себе си, благодаря.

– Първият голям тенор Енрико Карузо е предпоследен в тази класация, което доказва за пореден път, че възприемането на изкуството е субективна и променлива величина. Въпросът ми е - как се отнасяш към славата?

– Аплодисментите са логичен завършек на труда на певеца и съответстват на вложените от него усилия. Тук ще споделя нещо много интересно. Моят дебют в Ла Скала беше с Форесто в операта „Атила“ на Верди. Знаех, че първият тенор, който е пял тази партия в Ла Скала, е бил освиркан. Изслушах записа и се запитах, аз ли пък съм по-добър от него. Преди да изляза на сцената, при мен в гримьорната влезе някакъв човек и ме предупреди, че ако искам дебютът ми в Ла Скала да има успех, той и неговите хора ще се погрижат, а тарифата е такава и такава. Отговорих му, че както съм дошъл, тъй мога и да си замина, така че неговата оферта за аплодисментите въобще не ме интересува. Излязох на сцената, изпях първата ария, публиката ревна браво, изпях и стретата, за която получих още повече браво. След третия спектакъл същият този човек ме потърси отново, този път за да ми каже, че няма нужда нищо да плащам, защото съм голям певец.

– Бог явно обича талантливите, защото често ги дарява с повече от една дарба. Как откри влечението си към изобразителното изкуство?

– По време на ковид пандемията се заседях вкъщи и започнах да рисувам, най-напред едно, после две, после три дървета и така гората започна да се разраства (смее се).  Като морско чедо много ме вдъхновява да рисувам и море – разбити вълни, как летят морските пръски от тези вълни, да рисувам фарове, крайбрежие. Харесва ми да се занимавам с графика и съм щастлив, че открих за себе си още едно изкуство. Смесвам техники – графика, сух пастел, мокър пастел. Направих изложба в Старозагорската опера, която имаше голям успех, а през тази, юбилейна за мен година, ще поканя на изложба и моите съграждани във Варна. Имам какво да кажа още на своята публика – на тези, които ме обичат и които ме помнят като един добър певец.

– И Варненската опера помни Калуди Калудов, когото на специална церемония на 8 април ще удостои със своята награда „Феникс“ 2023 за звездното вокално и артистично присъствие на българската и световната сцена в над 60 централни тенорови партии. За творческите и човешки пътища, които в блестящата 45-годишна кариера винаги връщат именития тенор от Ковънт Гардън, Виенската Щатсопера, Метрополитън опера или някой друг престижен театър, в родния град и във Варненската опера. Награда „Феникс“ за 70-годишнината на Калуди Калудов - посланик на българската оперна култура по света." (Цитат от Грамотата, която придружава статуетката „Феникс“ - награда на Държавна опера Варна).

TOP