Аида - 1999 г.

ПОСТАНОВЪЧЕН ЕКИП

Диригент – постановчик ХРИСТО ИГНАТОВ
Режисьор – постановчик КУЗМАН ПОПОВ
Художник ЛОРА МАРИНОВА
Диригент на хора МАЛИНА ХУБЧЕВА
Хореография КАЛИНА БОГОЕВА
Репетитор на балета РУМЯНА МАЛЧЕВА

Кликнете тук, за да видите галерията със снимки >>

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА

ЦАРЯТ НА ЕГИПЕТ - бас
АМНЕРИС, негова дъщеря - мецосопран
АИДА, етиопска робиня - сопран
РАДАМЕС, египетски военачалник - тенор
РАМФИС, върховен жрец - бас
АМОНАСРО, цар на Етиопия и баща на Аида - баритон
ВЕСТИТЕЛ - тенор
ЖРИЦА - сопран

Жреци, жрици, министри, военачалници, войници, придворни, роби, пленени етиопци, египетски народ.

Действието се развива в Мемфис и Тива по време на господството на фараоните.

Либрето Антонио Гисланцони.

Първата постановка на “Аида” във Варненската опера е на 22 май 1957 год. Диригент – Йоско Йосифов, режисьор – Николай Николов, художник – Мариана Попова.

Премиера на настоящата постановка – 17 септември 1999 година.

СЪДЪРЖАНИЕ

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Първа картина

Пред двореца на фараона в Мемфис. Вестта за поредното нашествие на етиопците в Египет всява тревога в двореца.
Младият началник на дворцовата стража Радамес мечтае за славата на пълководец. Като награда за победата той ще иска освобождаването на своята любима – етиопската робиня Аида. Появява се Амнерис – дъщерята на фараона. Тайно влюбена в Радамес, тя се досеща за неговата любов към робинята и отровата на ревността разяжда душата й. Вълнението на Радамес при появата на Аида и смущението на девойката засилват още повече подозрението на Амнерис.

Фараонът тържествено съобщава волята на боговете - Радамес е избран за пълководец на египетската войска. Всички възторжено го приветстват и му пожелават победа над врага. В душата на Аида се разгаря мъчителна борба между любовта й към Радамес и чувството за дълг към бащата – етиопският цар Амонасро и родината. В отчаянието си тя моли боговете да й пратят смърт.

Втора картина

В храма на бог Пта в Мемфис се извършва посвещаването на Радамес. Жреците призовават боговете да изпратят победа на Египет. Върховният жрец Рамфис връчва на Радамес свещения меч и той повежда египетската войска срещу врага.

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

Трета картина

В покоите на Амнерис. Дъщерята на фараона радостно очаква завръщането на Радамес, който е победил етиопците.
При появата на Аида съмнението и ревността й се пробуждат с нова сила.
За да изтръгне от пленницата нейната тайна, Амнерис с хитрост я принуждава да признае чувствата си към Радамес. В гнева си Амнерис заплашва робинята със страшно отмъщение. Отвън долитат звуците на тържествен марш – народът приветства победителя. Разкъсвана от противоречиви чувства, Аида отново моли боговете за милост – въпреки синовния си дълг тя няма сили да се откаже от своята любов към Радамес.

Четвърта картина

Площад в Тива. Народът тържествено посреща египетските войски.
Пред фараона преминават пленените етиопци. Сред тях Аида вижда своя баща – Амонасро, който я предупреждава да не издава неговото име и сан. Амонасро се представя като военачалник на загиналия в битката етиопски цар.

Пленниците молят за милост и към тях се присъединява целият народ. Но жреците са неумолими – те искат смърт за победените. В чест на победата фараонът великодушно дарява свободата на пленените етиопци. Вслушвайки се в съвета на Върховния жрец, той решава да остави като заложници Аида и баща й Амонасро. На Радамес фараонът дава ръката на дъщеря си. Амнерис тържествува, постигнала своята цел – победа над съперницата.

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

Пета картина

На брега на Нил. В храма на богинята Изида Амнерис ще се моли в нощта преди брака си с Радамес.
Прикрита в пелената на мрака, отчаяна и объркана, Аида очаква своя любим. Внезапно се появява Амонасро. Узнал за любовта на Аида, той й обещава свободен и щастлив живот с Радамес в родната Етиопия, ако тя успее да изтръгне от него тайната за пътя, по който ще минат египетските войски. Измъчвана от душевна борба, Аида се подчинява на бащината воля.

Идва Радамес, все още окрилен от надежда за щастие с Аида. Ето, врагът се вдига за отмъщение. Предстои нова битка, в която Радамес пак ще бъде победител и фараонът не ще му откаже единствено желаната награда. Но Аида му предлага друг път за спасение – бягство в нейната родина. Радамес е смутен – нима може да напусне Египет в такъв съдбоносен момент? Но изгарящият го любовен порив го завладява все повече и приемайки плана на Аида, той неволно разкрива тайния път на войските. Амонасро тържествува. Сега победата на етиопците е сигурна.
В ужас, Радамес разбира, че е станал предател на отечеството си. От храма излизат Амнерис и Рамфис, които са чули всичко. Аида и баща й избягват, а Радамес се предава в ръцете на Върховния жрец.

Шеста картина

Предверието на храма на бог Пта. Ужасена от случилото се Амнерис моли Радамес да се разкае. Тя ме обещава своята любов и короната на Египет, ако той се откаже от Аида. Но Радамес е непреклонен – заради любовта си към етиопката той е пожертвал своята чест и родина.
В подземието на храма започва съдът над Радамес.

Рамфис обявява присъдата на жреците – изменникът ще бъде погребан жив. Отчаяна, Амнерис проклина безсърдечността на жреците.

Седма картина

Подземие в храма на бог Пта. Радамес очаква смъртта и мисли за своята любима. Изведнъж се появява Аида, която е узнала за неговата участ и прониква тук, за да сподели съдбата му. Двамата са щастливи – дори смъртта не може да ги раздели. От храма се чуват химните на жреците.

В дълбока скръб Амнерис коленичи над надгробния камък.

История на създаването:

След триумфалната премиера на “Дон Карлос” в Париж през 1867 год., Верди упорито търси сюжет за нова опера.
За съжаление, нито едно от либретата, с които се запознава през следващите две години няма достойнствата, необходими да разпалят искрата на творческото му въображение.

Едва през лятото на 1870 год. композиторът получава една “безименна египетска програма”, изпратена му от вицекраля на Египет, Хедив Исмаил паша чрез посредничеството на Камий дьо Локл – един от либретистите на “Дон Карлос” и директор на Парижката Опера Комик.

поред идеята на Исмаил паша – човек с буден ум и афинитет към европейската култура и изкуство, тази древна египетска легенда, разшифрована на папирус от известния френски египтолог Огюст Мариет, трябва да послужи за основа на опера, с която тържествено ще бъде отбелязано откриването на Суецкия канал през следващата 1871 година.

Верди е силно заинтригуван от предстоящата творческа задача. В историята за трагичната любов на пленената етиопска принцеса Аида и египетския военачалник Радамес, Маестрото мигновено съзира музикалната “багра” на драмата, която за него е най-важното в творческия процес. Увлечен от сюжета, Верди пристъпва към разработка на подробен план на операта заедно с Дьо Локл, който пише сценария на френски език. Въз основа на този сценарий, Верди предлага на поета Антонио Гисланцони да напише италиански текст в стихове.

В процеса на работа над операта Верди се консултира с Мариет, изучава историята и изкуството на древния Египет, събира сведения за египетската природа и бита на египтяните, обмисля възможностите на употреба на някои старинни инструменти на този народ. След усилена четиримесечна работа, през ноември 1870 год. Верди завършва партитурата на “Аида”. Поради непредвидени обстоятелства, заплануваната премиера се забавя близо година и операта прозвучава за първи път едва на 24 декември 1871 год. в италианския оперен театър в Кайро. Успехът е изключителен.

След по-малко от два месеца в “Ла Скала” се представя и италианската премиера на “Аида”, с която започва триумфалния път на операта по европейските сцени.

В “Аида” Верди продължава някои от водещите тематични линии, характерни за по-ранните му творби, като им придава индивидуално, оцветено от конкретния сюжет звучене. Страстният стремеж към свобода и щастие, борбата за национална независимост, разобличаването на жестоките сили на подтисничество и насилие, възпяване силата на любовта, вълнуват Верди през целия му творчески път.
Съзвучни на историческия момент в Италия от втората половина на ХІХ век, те са твърде привлекателни за композитора, чийто граждански дълг и национално достойнство са особено чувствителни.

Личната драма в “Аида”, изпълнена с остри колизии, се разгръща върху фон от монументални народни сцени, пищни шествия и танци. По своята декоративност и зрелищност “Аида” се родее с традициите на голямата френска опера – една стилистична линия в творчеството на Верди, която той застъпва още в операта “Сицилианска вечерня” и продължава в по-късните “Силата на съдбата” и “Дон Карлос”.
Но както в тези творби, така и в “Аида”, композиторът претворява френския маниер през призмата на особеностите и формите на италианската опера.
Съчетанието на мелодично обаяние и психологическа изразителнаост е характерно за много страници от операта, особено за епизодите, в които се разкрива образът на Аида и нюансите в душевното й състояние. По-традиционни средства са използвани за образите на Амнерис и Радамес, щедро надарени с прекрасни и изразителни мелодии.

С енергия и ритмично богатство привлича музикалната характеристика на етиопския вожд Амонасро. Верди обръща особено внимание на образите на злото, които в “Аида” се олицетворяват от Рамфис и жреците. Притежаващи свой характерен комплекс от музикално-изразни средства, те са активна сила във всяко действие и подготвят трагичната развръзка на операта.

Голямата драматургична роля на образите на злото е тенденция, която Верди разработва още в “Макбет” и развива особено ярко в “Дон Карлос”, в която мрачният и зловещ образ на Великия инквизитор напомня твърде много на върховния жрец Рамфис.

По отношение на музикалната драматургия “Аида” е ново, по-високо стъпало в творческата еволюция на Верди. Тук той окончателно се разделя с традиционната номерна структура, като довежда разгръщането на “номера” до широта, непостигана в по-ранните му опери.

Характерен в това отношение е финалът на второ действие, който Верди нарича просто “марш”, като добавя “много дълъг и подробен”. Тази широкомащабна сцена съдържа хорове, танци, речитативи, арии, оркестрови епизоди, обединени от единната пулсация на развиващата се сюжетна линия. Острото конфликтно съдържание на операта обуславя и голямото драматургично значение на диалогичните сцени, които се превръщат в основни жалони в развитието на драмата. Речитативният стил на Верди, формирал се в значително по-ранните му произведения (напр. “Травиата”, “Макбет”), достига в “Аида” съвършенство.

В тази опера има примери за идеално равновесие между говорна изразителност и кантилена, дълбоко обосновано от драматичното съдържание. А своеобразното съчетание на лирика и мащабност, конкретно и общо, емоционална дълбочина и социални сблъсъци, определя шекспировите мащаби на произведението. Финалът на “Аида” е песен за силата, верността и саможертвата в името на любовта.

Галерия снимки АИДА: