Интервюта

РОКСИ ХАРТ - ГОТОВА ДА МИНЕ ПРЕЗ ВСЕКИГО И ВСИЧКО, ЗА ДА СТАНЕ ЗВЕЗДА

 

 

 

ЛИЛИЯ ИЛИЕВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за образа на Рокси Харт от мюзикъла „Чикаго“ на Джон Кандър. Премиера на ММФ „Варненско лято“ и Опера в Летния театър – 24 юли, 16 август 2019, 21.00

 

 

 Присъствието на Лилия Илиева в афиша на последните мюзикъли на Държавна опера Варна обещава онези артистизъм и прецизност, каквито публиката познава и харесва у теб. Сред Инес в „Зоро, Кати Селдън в „Да пееш под дъжда“ и Кристин в „Любовта никога не умира“, как изглежда последната ти героиня Рокси Харт от „Чикаго“?

Всяко момиче, обичащо и занимаващо се с мюзикъл, мечтае да играе в класиката "Чикаго". За мен да играя Рокси е още една сбъдната мечта. Хубавото на това да си артист е, че имаш щастието всеки ден да бъдеш различен, да се предизвикваш да влизаш в различни кожи и емоции. Ако Кристин от „Любовта никога не умира“ е нежната, млада и пълна с емоции, тъга, милост и доброта жена, Рокси е точно обратното - момиче, готово на всичко за слава и сцена. Тя изневерява на мъжа си, само защото си мисли, че любовникът й Фред Кейсли ще я направи звезда. След като разбира обаче, че няма нищо такова, тя по същия безапелационен и лишен от всякакви чувства начин, го убива.

 

 

 

Хладнокръвна и пресметлива убийца, която в същото време не е лишена от чар и дори притежава някаква харизма – това си е голямо предизвикателство за една актриса.

За мен Рокси Харт е огромно предизвикателство, тъй като единственото, по което ние с нея си приличаме, е младостта ни и любовта ни към сцената. Рокси е, бих казала, тоталната кучка, готова да мине през всекиго и всичко, за да стане звезда. Може би това ми беше най-трудното да разбера у нея.

Самата аз съм изключително емоционална, болката и проблемите на хората не са ми безразлични, любовта е всичко и е само една, там няма място за трети. Уважавам колегите си и никога не бих играла мръсна игра, за да взема някоя роля например. Смятам, че всичко трябва да се постига с труд, усилия и честност. И по всичко това се различаваме с Рокси.

Как тогава тази толкова различна Рокси става част от теб?

Приемам я такава, каквато е и я обичам с всичките й лудости. Обичам я, защото ме предизвиква да я усетя и разбера.

Предпремиерата на „Чикаго“ буквално зашемети зрителите както с режисьорския прочит и артистичните превъплъщения, така и с хореографията, динамиката и общото ансамблово внушение. Каква ли ще бъде премиерата?

Подготвяме още изненади, така че премиерата ще бъде още по-завладяваща. Всяко нещо подлежи на усъвършенстване и на нас тази амбиция ни е присъща. Екипът ни се състои от прекрасни и енергични артисти, които си тежат точно на мястото. Целият репетиционен процес беше като един голям празник, преминал в смях и работа. Сега ни остава да приобщим и зрителите към него. Вярвам, че празникът ще се получи.

 

 

ММФ "Варненско лято" 2019

24 юли, 16 август, 21.00, Опера в Летния театър

"ЧИКАГО"

Мюзикъл от Джон Кандър
Либрето Фред Еб и Боб Фос
Текст на песните Фред Еб
По пиесата на Морин Далас Уаткинс
Адаптация на сценария Дейвид Томпсън

Постановка Борис Панкин
Диригент Страцимир Павлов
Хореография Анастасия Неделчева
Сценография Константин Гарнизов
Костюми Анна-Мария Токаджиева
Мултимедия Ирина Радованова
Втори режисьор Сребрина Соколова

Действащи лица и изпълнители: 
БИЛИ ФЛИН - Мариан Бачев
ВЕЛМА КЕЛИ - Десислава Николова
РОКСИ ХАРТ - Лилия Илиева
МАМА МОРТЪН - Милена Захариева
ЕЙМЪС ХАРТ - Борислав Веженов
ШЕСТТЕ ВЕСЕЛИ УБИЙЦИ: Анастасия Неделчева, Евгения Явашева, Бояна Авджиева,
Христина Джурова, Кристина Топалова, Зои Бошнакова
КОНФЕРАНСИЕТО - Нейчо Петров-Реджи
СЪДИЯТА - Пламен Георгиев
МЕРИ СЪНШАЙН - Антоанела Петрова
СИЛВЪР СЪНШАЙН - Сребрина Соколова
ВЪРВИВАДАКОТЕНЦЕ - Калина Жекова
СЕРЖАНТ ФОГЪРТИ - Николай Димитров
ФРЕД КЕЙСЛИ - Нейчо Петров-Реджи
ЛЕКАР - Николай Димитров

С участието на оркестър и балет на Държавна опера Варна
Помощник-режисьори: Елиана Кръстева, Вероника Кирова, Димитър Левичаров
Асистент хореограф Гергана Караиванова
Корепетитори: Веселина Маринова, Жанета Бенун, Соси Чифчиян, Руслан Павлов, Димитър Фурнаджиев
Суфльор Димитър Фурнаджиев

ОТ БИЛИ ФЛИН БИХ ВЗЕЛ ИЗОБРЕТАТЕЛНОСТТА И УСЕТА МУ ДА СЕ ВЪЗПОЛЗВА ОТ СИТУАЦИЯТА

 

 

 

 

МАРИАН БАЧЕВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за своя герой в мюзикъла „Чикаго“ от Джон Кандър. Премиера на ММФ „Варненско лято“ и Опера в Летния театър – 24 юли, 16 август 2019, 21.00

 

 

 

С какво ти е интересна ролята на Били Флин, очарователния и безскрупулен адвокат, който може да извади всекиго от затвора, независимо заради какво е попаднал там?

 

Тази роля е много любопитна за мен, тъй като за първи път играя нещо, което не е чак толкова в комедиен план и публиката ще ме види в една различна светлина.
Във вокално отношение поработихме прекрасно, както винаги, с маестро Страцимир Павлов. Казвам както винаги, макар че всъщност е за втори път. Нали знаеш, срещаш веднъж даден човек и от втората дума разбираш, че сте били заедно много отдавна, но просто не сте се познавали физически. Отдавна не бях пял в мюзикъл на английски със субтитри на български. Но за улеснение на публиката, диалозите на премиерите в Летния театър ще бъдат изцяло на български.

 

 

 

 

Би ли взел за себе си нещо от характера на Били Флин?

 

От Били Флин бих взел изобретателността и усета му да се възползва от ситуацията. Мисля, че съм взел и най-главното - да гледам професионално на работата си, а емоциите да ги оставя за друг терен.

 

Режисьорът Борис Панкин отново е създал не просто екип, а отбор от съзаклятници, които очевидно са се устремили към следващия творчески връх. Имам предвид успеха на „Да пееш под дъжда“, удостоен с Награда ВАРНА.

 

Сега си давам сметка, че работата ми с Борис Панкин, с когото работя над 20 години и срещата ми с маестро Страцимир Павлов, с когото се познаваме само от две години, върви с лекота. Ценно е да се отбележат и двете прекрасни нежни присъствия в лицето на Десислава Николова и Лилия Илиева, с която вече бяхме заедно в "Да пееш под дъжда''.

Великолепно превъплъщение на Борислав Веженов, който все повече обира симпатиите на варненската публика, но много скоро ще стигне и по-надалеч. Впечатляващата Милена Захариева като Мама Мортън - глас и присъствие, които биха били гордост за всеки мюзикълен театър. Изключителните Сребрина Соколова и Антоанела Петрова, като сестрите Съншайн - дуетът, в който класиката и джазът си подават ръка.

И въобще целият екип на „Чикаго“ е върхът. 
Остава да направим и подходящ хеттрик за идното лято.

 

Имаш предвид 3 мюзикъла със същия екип?

 

Точно така. Продукциите „Да пееш под дъжда“ от миналото лято, „Чикаго“ от това лято и третото заглавие през следващата година. Би било страхотен хеттрик за българската столица на мюзикъла Варна, както я нарече Борис Панкин.

 

 

ММФ "Варненско лято" 2019

24 юли, 16 август, 21.00, Опера в Летния театър

"ЧИКАГО"

Мюзикъл от Джон Кандър
Либрето Фред Еб и Боб Фос
Текст на песните Фред Еб
По пиесата на Морин Далас Уаткинс
Адаптация на сценария Дейвид Томпсън

Постановка Борис Панкин
Диригент Страцимир Павлов
Хореография Анастасия Неделчева
Сценография Константин Гарнизов
Костюми Анна-Мария Токаджиева
Мултимедия Ирина Радованова
Втори режисьор Сребрина Соколова

Действащи лица и изпълнители: 
БИЛИ ФЛИН - Мариан Бачев
ВЕЛМА КЕЛИ - Десислава Николова
РОКСИ ХАРТ - Лилия Илиева
МАМА МОРТЪН - Милена Захариева
ЕЙМЪС ХАРТ - Борислав Веженов
ШЕСТТЕ ВЕСЕЛИ УБИЙЦИ: Анастасия Неделчева, Евгения Явашева, Бояна Авджиева,
Христина Джурова, Кристина Топалова, Зои Бошнакова
КОНФЕРАНСИЕТО - Нейчо Петров-Реджи
СЪДИЯТА - Пламен Георгиев
МЕРИ СЪНШАЙН - Антоанела Петрова
СИЛВЪР СЪНШАЙН - Сребрина Соколова
ВЪРВИВАДАКОТЕНЦЕ - Калина Жекова
СЕРЖАНТ ФОГЪРТИ - Николай Димитров
ФРЕД КЕЙСЛИ - Нейчо Петров-Реджи
ЛЕКАР - Николай Димитров

С участието на оркестър и балет на Държавна опера Варна
Помощник-режисьори: Елиана Кръстева, Вероника Кирова, Димитър Левичаров
Асистент хореограф Гергана Караиванова
Корепетитори: Веселина Маринова, Жанета Бенун, Соси Чифчиян, Руслан Павлов, Димитър Фурнаджиев
Суфльор Димитър Фурнаджиев

УЕБЪР Е МОЦАРТ НА МЮЗИКЪЛА

 

 

 

 

ПРОФ. СВЕТОЗАР ДОНЕВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за първата българска постановка на „Любовта никога не умира“, за тенденциите в съвременния музикален театър и Сър Андрю Лойд Уебър като Моцарт на мюзикъла, за символиката в „Любовта никога не умира“ и логичната поява на този мюзикъл на варненска сцена

 

 

 

 

 

Проф. Донев, Вие доведохте в България мюзикълите на Сър Андрю Лойд Уебър, които не спират да будят възхищението ни и това повишава очакванията към най-новия му мюзикъл „Любовта никога не умира“.

 

Сър Андрю Лойд Уебър оправдава твърдението, че неговото творчество очертава бъдещето на световния музикален театър. С всеки нов мюзикъл, с всяко следващо произведение той изкачва още едно стъпало нагоре по стълбата, на която той и без това стои най-високо. Сравнението с него трудно се издържа, да не говорим за онези творби, които само с няколко музикални номера гръмко претендират да се наричат мюзикъл.
Уебър определя посоките в развитието на жанра в световен мащаб. Благодарение на него съвременният мюзикъл вече се доближава до операта, може дори да се каже, че той е съвременна опера.

 

Оперните шедьоври от миналото принадлежат на друго време и това обяснява защо днес не се създават подобни произведения.

 

Точно така. А Сър Андрю Лойд Уебър със своя музикален език отразява съвременния човек с неговата чувствителност и неговите мечти. Няма друг композитор като него, който така добре да познава душевността на съвременните хора, затова и те толкова го обичат. Обичат го не заради прекрасните хитови мелодии, тук моментът не е търговски, а чисто художествен. Като композитор той е гениален, заради начина, по който улавя съвременния човек и пресъздава неговото светоусещане чрез музиката. Уебър е музикалният гений на нашето съвремие. Той е Моцарт на мюзикъла.

 

С какво откроявате „Любовта никога не умира“ сред останалите мюзикъли на Уебър?

 

„Любовта никога не умира“ е продължение на „Фантомът на операта“ и за мен е многозначително, че Фантомът е композитор, музикант, един от нас. Фантомът живее не къде да е, а в подземието на Парижката опера, където се крие заради недъга си и пише музика. Не са без значение и твърденията, че подобна личност наистина е съществувала.

В „Любовта никога не умира“ героите от „Фантомът на операта“ се срещат 10 години по-късно в Манхатън. Не в Париж, а на съвсем друго място, където Фантомът вече не е долу, в подземието на операта, а на самия връх на изкуството. Той е известен композитор, със свой собствен театър. Оттам и режисьорската ми идея за фара и тази висока кула, откъдето Фантомът наблюдава другите и откъдето се направляват събитията.

В „Любовта никога не умира“ Фантомът среща отново голямата си любов и разбира, че двамата имат син, заченат някога в лодката, в единствената им среща в езерото под Парижката опера. Сега на същото това място се пресичат линиите на метрото, Парижката опера носи името на архитект Гарние, проектирал зданието и на нейната сцена се изнасят само балетни спектакли. Оперните спектакли са се изместили в Операта на Бастилията. Цялата тази символика и това преплитане между реалност и измислица в „Любовта никога не умира“ създават неустоимия чар на мюзикъла.

 

Наистина въздействието на мюзикъла върху артистите е поразително, всички са влюбени в „Любовта никога не умира“...

 

Това е така, защото самият Уебър е написал произведението с любов и защото в него той по несравним начин показва силата на това най-красиво човешко чувство. Исторически любовта никога не умира и Уебър го доказва. Аз потърсих в тази връзка още един режисьорски символ - лодката, в която Фантомът и Кристин са прекарали своята първа незабравима нощ. В сценария нямаше лодка, но по моя идея в края на спектакъла именно лодката отново събира Фантомът и Кристин, заедно с рожбата на любовта им - техния син.

 

Проф. Донев, Варненската опера Ви дължи благодарност за това, че тук поставяте за пръв път в България „Любовта никога не умира“. Защо?

 

Пристрастен съм към варненската сцена. Във Варненската опера логично се появява българската премиера на „Любовта никога не умира“, втората част на „Фантомът на операта“. Причината е, че тук работи една творческа група със специално отношение към Уебър, а и към мюзикъла въобще. Тук съществува една взаимна любов между Уебър и артистите на Варненската опера. Смея да кажа, че ако премиерата на „Любовта никога не умира“ беше в друг град, това щеше да бъде неестествено.

 

 

ММФ "ВАРНЕНСКО ЛЯТО" 2019

 

"ЛЮБОВТА НИКОГА НЕ УМИРА" – ПРЕМИЕРА

Поради неблагоприятната метеорологична прогноза днес, 10 юли 2019 г., премиерният спектакъл за България на най-новия мюзикъл на Андрю Лойд Уебър „Любовта никога не умира", ще бъде представен, вместо в Летния театър, на Основна сцена, 21.00. Билетите важат без заверка.

 

Мюзикъл от Андрю Лойд Уебър
Текст на песните Глен Слейтър 
Допълнителен текст на песните Чарлз Харт
Либрето Бен Елтън
Базирано на "Фантомът на Манхатън" от Фредерик Форсайт
По договаряне с The Really Useful Group ltd

Режисьор Светозар Донев
Диригент Страцимир Павлов
Хореограф Анна Донева
Сценограф и костюмограф Нела Стоянова
Диригент на хора Цветан Крумов
Асистент-режисьор Сребрина Соколова

Действащи лица и изпълнители:
ФАНТОМ - Пламен Долапчиев 
КРИСТИН - Лилия Илиева 
МЕГ - Сребрина Соколова
РАУЛ - Велин Михайлов 
ЖИРИ - Вяра Железова
ГУСТАВ - Кристиян Славеев
ГАНГЪЛ - Людмил Петров
СКУЕЛЧ - Николай Димитров
ФЛЕК - Милена Захариева

АНСАМБЪЛ: Марила Гьонги, Моника Стоянова, Милена Захариева, Лили Кондова, Филипа Руженова, Мартин Киров, Борислав Донев, Илко Захариев

Концертмайстор Божидар Бенев
Помощник режисьори: Елиана Атанасова, Лора Карагьозова
Репетитор на балета: Гергана Георгиева - Караиванова
Корепетитори: Руслан Павлов, Веселина Маринова, Жанета Бенун, Димитър Фурнаджиев, Соси Чифчиян.

 

Очаквайте следващия премиерен спектакъл на „Любовта никога не умира“ на 13 август, 21.00, Опера в Летния театър – Варна 2019

КОГАТО ЦАРИЦИТЕ СЕ ВЛЮБВАТ

 

 

 

 

 

 

ДАНИЕЛА ДИМОВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за ролята си на Царица Дидона в операта „Дидона и Еней“ от Хенри Пърсел, за женското и мъжкото мислене, за любовта и избора, за пластовете свише и сетивността за тяхното разместване

„Дидона и Еней“ от Х. Пърсел. Либрето Н. Тейт. Съвместна продукция на Държавна опера Варна с Оперна организация Кипър. Диригент Стефан Бояджиев. Режисьор Цвета Христофору. Хореография Мария Захариу Карапита. Сценография Андреа Параскева. Костюми Катя Лозанова. В ролите: ДИДОНА - Даниела Димова; ЕНЕЙ - Мариос Андреу, Свилен Николов; БЕЛИНДА - Тасула Ворка, Мария Павлова; МАГЬОСНИЦА – Цвета Христофору; ПЪРВА ВЕЩИЦА - Стилияна Стоянова; ВТОРА ВЕЩИЦА - Вяра Железова; ВТОРА ЖЕНА - Благовеста Статева; МАТРОС – Христо Ганевски, ДУХ - Лиляна Кондова. Пиано Жанета Бенун. Оркестър на Държавна опера Варна. Премиера 8, 16 юли, 21.00, Театър Римски терми – Варна 2019

 

 

 

Царица Дидона управлява с държавническа мъдрост основания от нея град Картаген, щастлива е с любовта на героя от Троянската война Еней. Тя има всичко, но слага край на живота си, защо?

Много хубав въпрос, който се отнася не само до Дидона, а също до Клеопатра и другите древни царици, актуален е и в днешни времена. Ако направим съпоставка, в последните години наблюдаваме бум на жени президенти, премиери и на други високи управленски постове. Женската мъдрост, женската гъвкавост и женското мислене работят винаги минимум на три пласта, за разлика от мъжкото мислене. То е обикновено еднопластово със силно активиране на мощна енерия и бързо постигане на целта, но тя е една, а след нея веднага може да дойде друга цел. Приоритет на женското мислене е едновременно да движи повече задачи, било в личния или в обществения живот. Това е женската природа. На жената е дадено да бъде майка, за да може освен за себе си, да мисли за семейството и децата си. Едновременно.

Така че за мен е богатство да се докосна чрез нотния и драматургичния текст на „Дидона и Еней“ до музикалното пресъздаване на тази антична драма. Вълнува ме личната среща с тази велика жена и шанса ми да я пресъздам, да се превъплътя в нейния образ така, както аз го усещам.  

Какво е усещането да си Дидона?

Респект от боговете. Това е може би нещото, което на мен най-много ми харесва. Една стара поговорка гласи, че всеки сахиб си има своя сахиб, над всеки цар стои друг цар, т.е. ти никога не си върха на пирамидата, дори така да изглежда на околните. И точно историята и музикалната градация, която Пърсел по гениален начин разписва в тази драма, показва, че дори и най-красивите, дори и най-щастливите, не могат да имат всичко.

Нека не забравяме, че Дидона, в първия си брак с много по-възрастния от нея финикийски жрец, не е била щастлива. Първата й среща с любовта всъщност е била разминаване с любовта. Останала вдовица, тя успява да стане царица, да поведе воините, да изгради своя Картаген и да защити държавническата си кауза. Дворът край нея е бил в очакване да дойде следващият цар, защото една сама царица е хубаво нещо, но цар и царица е още по-хубаво. С появата на Еней това изглежда напълно възможно. Младостта, силата и харизмата на героя от Троянската война събуждат любовта на Дидона. Но това нейно първо, голямо, истинско влюбване я прави различна. Любовта изведнъж се оказва по-важна от всички спечелени досега от нея управленски битки. Оттам идва и решението й, след като не може да задържи Еней, да сложи край на своя живот.

А Еней ще основе Рим и така ще изпълни предопределената му от боговете съдба. Тази тема за божията намеса е особено предпочитана в оперната литература.

Да, това е любима тема на Верди и не само. А операта на Пърсел наистина е пропита с респект към съдбовната предопределеност. Дидона решава да се самоубие, защото не може да продължи живота си като царица с цар Еней до нея. Това е волята на Зевс, а тя знае, че никой не може да се бори с боговете. Любопитно е, че в хода на действието Пърсел включва и момент на колебание. В опит да пренебрегне предсказанието, Еней се връща от кораба, който ще го отведе към бъдещия Рим, за да остане при любимата, но тя го отблъсква. Щом е имал дори само една мисъл да я напусне, тя вече не го желае до себе си. Решението й показва голямата женска сила, бих казала дори, космическата сила, която е притежавала тази жена. Има още нещо. Допуснала да се влюби и да стане подвластна на други чувства, тя вече не е онази хладнокръвна царица Дидона, каквато е била досега, така че оттук нататък единственият изход за нея остава смъртта.

Другата възможна интерпретация на този сюжет е, че любовта е истинска, само когато е 100-процентова. Тя е много силна за кратко време, след това се превръща в приятелство, сближаване на характери и преминава в други измерения. Силната и страстна любов живее кратко време. Дидона, завладяна от това всепобеждаващо чувство, прави своя избор, който в крайна сметка съвпада с волята на боговете.

Или пък нейната любов е толкова голяма, че може да освободи другия от себе си...

И това го има.

Какви послания изпраща Дидона към съвременните жени?

Ако търсим препратка към днешното време, може да си изведем като поука, че всички жени, с какъвто и властови ресурс да разполагат, могат да бъдат застигнати от любовта, без да я чакат, без да знаят откъде ще дойде. Любовта е неподвластна на разума и няма значение дали си царица, премиер или каквото и да е друго. Когато любовта те докосне, ти си просто жена, без всичко останало.

Другата препратка от тази древна история е, че в крайна сметка над всеки един, колкото и той да е на върха, над него стои дали Зевс, дали Йехова, дали Исус, дали космическият разум, над него стои някой друг. Независимо как ще го наречем, той размества пластовете на живота и ако човек не успее да усети тези размествания свише, ако влезе в противоречие с тях, единственият начин да се спаси, е като се оттегли. Да развиват сетивността си за тези процеси е качество, еднакво важно за древните и за съвременните хора.

Прочетете още : 

https://www.operavarna.com/index.php/bg/novini/interviews/2531-interviu-s-cveta-hristoforu-muzikata-i-teatura-sa-celiqt-mi-jivot

https://www.operavarna.com/index.php/bg/novini/aktualni-novini/2530-didona-enei-tatar-rimski-termi-2019

МУЗИКАТА Е ТЕАТЪР, ЦЕЛИЯТ ЖИВОТ Е ТЕАТЪР

 

 

 

 

 

 

 

 

  ЦВЕТА ХРИСТОФОРУ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за своята постановка „Дидона и Еней“ от Хенри Пърсел; за античния театър като еталон за нейните творчески решения; за       бароковата естетика, възраждането на античните традиции и максимата „Музиката е театър, целият живот е театър“; за Дидона и нейния огледален образ Магьосницата като израз на  дуалистичната борба у човека

Дидона и Еней“ от Х. Пърсел. Либрето Н. Тейт. Съвместна продукция на Държавна опера Варна с Оперна организация Кипър. Диригент Стефан Бояджиев. Режисьор Цвета Христофору. Хореография Мария Захариу Карапита. Сценография Андреа Параскева. Костюми Катя Лозанова. В ролите: ДИДОНА - Даниела Димова; ЕНЕЙ - Мариос Андреу, Свилен Николов; БЕЛИНДА - Тасула Ворка, Мария Павлова; МАГЬОСНИЦА – Цвета Христофору; ПЪРВА ВЕЩИЦА - Стилияна Стоянова; ВТОРА ВЕЩИЦА - Вяра Железова; ВТОРА ЖЕНА - Благовеста Статева; МАТРОС – Христо Ганевски, ДУХ - Лиляна Кондова. Пиано Жанета Бенун. Оркестър на Държавна опера Варна. Премиера 8, 16 юли, 21.00, Театър Римски терми – Варна 2019

 

 

 

 

Поздравления за постановката на „Дидона и Еней“ от Хенри Пърсел, чиято премиера предстои на 8 и 16 юли в тазгодишното издание на Театър Римски терми – Варна 2019. Как премина премиерата в Кипър, която предшестваше варненската?

Премиерата в Кипър мина при небивал успех. Имаме покана за 18 октомври тази година в Никозия, а през май 2020 г. ще представим „Дидона и Еней“ в Ларнака, Лимасол и Пафос.

 

 

Навсякъде по света летните спектакли на открито привличат публиката и в това като че ли предварително е заложен успехът на представлението.

 

Несъмнено в спектаклите на открито има неописуема магия, чар и мистичност, това всеки без колебание ще признае - от организаторите и участниците до самата публика. Може би тези усещания се крият далече във времената при възникването на античния театър. Старогръцката култура, наричана още „култура на празника“, е известна със своите мистериални празници от неелински произход. Привнесени в Гърция от културата на древните балкански народи, тези празници целят преобразяване на действителността, откъсване от делника и доближаване до отвъдния, нематериалния свят. Те изразяват и една носталгия по времето, когато некомерсиализиран театърът е изпълнявал основните си функции - да възпитава и лекува чрез κάθαρσης (от гр. катарзис, пречистване), в случая чрез съпреживяване, т.е. чрез състрадание и страх душата да се пречисти и да стигне до духовно изцеление. Раждането на античния театър изконно е свързано с траките и орфизма.

 

Може ли да се прецени в каква степен тези атавистични възприятия са останали в съзнанието на съвременния човек?

 

Ние живеем в затвора на нашите възприятия - човек чува вибрации в диапазон от около 16-20 000 Hz и вижда в честота от 400-790 Hz. Всичко извън тези честоти е тъма, която се опитваме да опознаем със спектрограф и то пак в рамките на научно-техническото ни развитие. Попаднали под звездите в съприкосновение с Божествения космос, ние може би интуитивно усещаме тайнството, съхранено в космогонията на нашите праотци – траките. Така ставаме участници в ритуал, чрез който всеки звук създава материя и нова вселена, ритуал, в който дори и непосветените усещат сливането с природните сили на сътворението и съзнават, че могат да разрушат затвора на собствените си възприятия.

 

Защо избра да режисираш именно „Дидона и Еней“ от Пърсел? С какво свързваш това свое творческо решение?

 

Когато един творец взема решения, той винаги има отправни точки, критерии. За мен Античният театър с двата си основни принципа: да възпитава и чрез процеса катарзис да изгражда ментално здраво общество, е еталон при вземането на творчески решения.

Изборът ми да поставя барокова опера до голяма степен е свързан именно със стремежа на бароковите оперни композитори за възраждане на изгубените антични традиции. Оперите на Пери „Дафне“ и „Евридика“, които се опитват да възродят класическата древногръцка драма, както и ораторията на Кавалиери “Представление за душата и тялото “ очертават мелодраматичната реформа от 1600 г., която бележи рязък поврат и проправя пътя на нов стил, утвърждаващ във всичко максимата "Музиката е театър, целият свят е театър".

Този стил се вписва в бароковата естетика (1600-1750), вселена на промени, на движение и представления. Изкуство на илюзията, барокът разкрива света, не в неговата обективна действителност, а като нещо видяно. В този смисъл, цялото бароково творчество носи в себе си представлението и театъра. В своята „Поетика” Аристотел казва, че всеки вид поезия (епическа, трагическа, комедийна, дитирамбическа и др.) е вид подражание (от гр. mimesis), като различните видове подражание се различават по това, на какво подражават, по средствата, с които подражават и по начина, по който подражават. Самата трагедия Аристотел описва като „подражание на действие, сериозно и завършено“. Трагедията, казва той, е подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх тя извършва очистване от подобни чувства.

 

Как тези естетически принципи се транспонират в музиката на барока?

 

Бароковото изкуство изисква от музиката ново измерение - изобразяване и изразяване. И тъй като в природата на барока е заложено да представя света като театър, музиката ще трябва също да показва нещата не в тяхната природа, а такива, каквито те изглеждат. Внушението на привидното чрез музиката минава през изключително тънки умения, родени от търсенето на мощна експресивност на звуковия език. Исторически бароковата естетика намира своя пълен разцвет в големите драматически форми опера, оратория, мотет и кантата. Може да се каже, че операта е истинският бароков жанр: „Тя е посветена на големи теми (любов, живот, смърт) и на сцената се появяват герои в обстановка на силна екзалтация. Желанието за изразност задейства всички музикални средства - дисонанси, хроматика, смели модулации, подчертаващи страстта и болката” (Д. Патиер, „Музиката на барока“).

Именно силното желание за изразност ражда новите музикални барокови средства - basso continuo (инструментална партия в баса, съпровождаща задължително и непрекъснато горните партии) и речитатива – „точната среда между декламацията на трагедията и музикалния рисунък” (Л. дьо ла Вивил). Basso continuo и речитативът са двете завоевания на XVII век, които са истинска революция, една от най-значимите в цялата история на музикалния език.

 

И в операта „Дидона и Еней“ от Пърсел тези характеристики се разпознават...

 

След толкова прочетени митове между всичките общи неща неизменно присъства Горе - светът на боговете и Долу - подземният свят, светът на страданията, на сенките, светът на демоните и мъртвите. И земята - или както се нарича в българския епос, белият свят. На нас се пада най-тежката задача. Ние сме пазителите на равновесието и хармонията между другите два свята. Равновесието между Горе и Долу! Един човек може да бъде за някого лош, за другиго - много добър, зависи в какъв момент от живота му са го срещнали. Затова, въпреки че по либрето и по Вергилиевата „Енеида“ Дидона се самоубива, заедно с нея ще умре и злото (Магьосницата). Архимагьосницата ще бъде огледален образ на Дидона, сянка приела σάρκα (от гр. плът) - живот роден от страховете, неувереността и негативните мисли на Дидона. Водещи постоянна борба, двете сили, смирени и равностойни в смъртта, се сливат и спират старото си съществуване. Със смъртта идва освобождението от дуалистичното възприятие на създаваната от човека реалност и героите, надхвърлили понятията за добро и зло, съблекли старите си обвивки, ще са готови за живот, окъпан в цветовете на дъгата. Ритуал на равновесието и трансформацията в нова форма на живот.

Прочетете още : 

https://www.operavarna.com/index.php/bg/novini/interviews/2532-interviu-s-daniela-dimova-kogato-caricite-se-vlubvat

https://www.operavarna.com/index.php/bg/novini/aktualni-novini/2530-didona-enei-tatar-rimski-termi-2019

Чарът на италианците? Каквото и да правим - влагаме душата и сърцето си!

 

http://bnr.bg/varna/post/101011108/zvezdniat-tenor-fabio-armiliato

БОРИС ПАНКИН: ВАРНА Е БЪЛГАРСКАТА СТОЛИЦА НА МЮЗИКЪЛА

 

Режисьорът БОРИС ПАНКИН пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за звездите в мюзикъла „Да пееш под дъжда“ Орлин Горанов и Мариан Бачев, както и за ансамбъла от солисти; за мястото на мюзикъла до операта и театъра; за връзката между режисьора и екипа и защо Варна e българската столица на мюзикъла

4, 5 април, 19.00 – Предпремиера на Великденски музикален фестивал – Варна 2018
20 юни, 21.00 – Премиера в ММФ „Варненско лято“ и Опера в Летния театър 2018. Премиера за Европа и България

 

Какво място заема „Да пееш под дъжда“ в сърцето на Борис Панкин, благодарение на който този мюзикъл се поставя във Варна?

 

Първо място. Винаги на първо място в сърцето ми е това заглавие, което поставям в момента. За мен е чест да работя за пръв път с Варненската опера върху мюзикъла „Да пееш под дъжда“, още повече, че преди Великден излизаме за пръв път пред публика. Във Варна, където сценичните изкуства се радват на силна традиция – над 90 години за театъра и над 70 за операта.

Смятам, че заслугата за първата постановка в Европа на точно тази версия на „Да пееш под дъжда“ не е моя, а на продуцента - Театрално-музикален продуцентски център Варна и г-жа Даниела Димова, като негов директор. Нашият екип се чувства призван да занимава хората с красивите неща в живота и с музиката, която е най-висшето от всички изкуства. Не може да не признаем, че са достатъчни само 4 такта, за да попаднем в друго измерение. Затова в „Да пееш под дъжда“ нямам усещането за някаква пионерска работа, която вършим, а по-скоро се чувствам като част от своеобразен арт командос, чиято цел е да достави радост на публиката.

Орлин Горанов дойде да ме поздрави за моя спектакъл „Ах, този джаз“ в Народния театър и така се запознахме. Оттогава досега той участва в мои мюзикъли, работих с него и в драмата.Може би не знаете, че най-напред Орлин е искал да стане драматичен актьор. Не го приели на последния кръг във ВИТИЗ, затова пък влязъл в Консерваторията. Знам даже кой професор го е скъсал във ВИТИЗ, но няма да го издам ( смее се). Орлин също е прекрасен певец и артист, има и своите кино образи.

 

Много му отиваше ролята на Президента в „Мисия Лондон“.

 

О, да. С Мариан и Орлин работим заедно вече седма година, като мюзикълът „Да пееш под дъжда“ е нашият общ пети проект след „Човекът от Ла Манча“ в Пловдив и Русе,"Операцията" в Сатиричния театър, „Апокалипсис сега“ и други.Държа обаче да подчертая, че Варна е българската столица на мюзикъла. За да го установиш, е достатъчно само да погледнеш афиша на Варненската опера.

 

 

Приятна констатация. Извън Орлин и Мариан, как премина кастингът?

 

За кастинга направихме прослушване с Маестро Страцимир Павлов. От явилите се 30-ина души диригентът, когото аз принципно смятам за водещият в мюзикъла, избра 18 и те бяха приети от работодателя ни, г-жа Димова, без никакви уговорки. Да не пропусна също, че за постановката не са жалени средства и бюджетът ни е точно такъв, какъвто би трябвало да бъде.

В момента разполагаме с ансамбъл от солисти. Така ги наричам, защото те всички са солисти в ансамбъл, т.е. точно това, което е специфично за мюзикъла. Добавям и балета на Варненската опера, от който ние - аз и хореографът Боряна Сечанова сме възхитени, както и Марияна Крънчева, вторият хореограф. Всички артисти бързо влязоха в стила на мюзикъла и това прави нещата да изглеждат почти като някаква идилия, някаква обетована земя, която другаде не съществува у нас. А „Фактите са най-упоритото нещо на този свят“, както казва Булгаков.

 

Не са малко и младите участници в мюзикъла.

 

Участва момче от 10-и клас, пораснало с филма „Да пееш под дъжда“, който бил любим на баба му. Група тийнейджъри на 17-18 години дойдоха при нас, защото се интересуват от театър, музика и танц и имат опит от Варненската детско-юношеска опера. Варна въобще е известна със своите силни любителски театрални, музикални и танцувални школи. Ето как в нашия състав влязоха артисти от различни поколения – от тийнейджърите до доайена Пламен Георгиев, с когото се срещам може би след 15-16 години отново. Радвам се, че той прие да изпълни ролята на продуцент от Холивуд. За пръв път работя с носител на „Кристална лира“, какъвто е Нейчо Петров-Реджи и въобще съм обграден от една много приятна професионална среда.

 

Как бихте съотнесли мюзикъла като сраванително младо изкуство спрямо операта и театъра?

 

Театърът възниква като своеобразна терапия, операта се ражда на улицата, докато мюзикълът се появява в края на XIX, началото на XX век по време на голямата депресия в Америка, когато хората изпитват необходимост от обновление и търсят начин да изразят по нов начин емоциите си. Мюзикълът неслучайно тръгва от САЩ, където се сливат много националности, носещи тези две изкуства. Италианци, евреи, германци, славяни – всички те се превръщат в създатели на съвременния музикален театър. В Бродуей се пресичат по време и място породените от икономическата ситуация човешки потребности.

Това, което ние правим, е разклонение на оперния театър с по-популярна насоченост. Мюзикълът е нещо като оръжие за масово поразяване, докато операта, независмо от своя генезис, изисква специфично професионално обучение, на което артистите се посвещават от ранна възраст. От друга страна, животът непрекъснато се материализра и се променя по такъв начин, че живите изкуства са подложени на страшна конкуренция. С мобилния си телефон днес във всеки един момент може да идеш навсякъде и да гледаш всичко. Няма нужда да отделяш от времето и от средствата си за да посетиш опера, театър или мюзикъл.

Въпрос на избор и вътрешна хигиена. В случая ние сме държавна институция, усилията ни се финансират от общите данъци, така че макар и да не сме давали Хипократова клетва, отстояваме същата мисия – да лекуваме, да докосваме душите на хората. Колкото повече струни докоснем, толкова по-добре сме изпълнили дълга си. Надяваме се, че ако зрителите харесат даден мюзикъл, това би ги накарало да се поинтересуват и от оперно или театрално заглавие.

 

Защо спектаклите на Борис Панкин стават хитови? Заради естествено присъщото му лидерство, умението да заразява другите с идеите, ерудицията и енергията си, да изисква и да получава от тях максимално потапяне в света на изкуството? Може би заради чувството му за хумор... Как мислите?

 

Благодаря за оценката. Много опит се изисква, за да разбереш равнопоставеността на 150-200 души в нещо, което видимо на сцената се представя от 30. Това първо. Второ - да обичаш и да не го правиш само за себе си, а да печелиш съмишленици. Ако обичаш една музика, това те сродява с други, които обичат същата музика.

Страцимир Павлов: Най-ценните ми уроци дойдоха от контактите с афроамериканската култура

Източник: http://yep.bg/izkustvo/Stracimir-Pavlov/#.Wrnw138uCiN

Интервю на Емилиян Ялъмов

 

 

Интервю на Даниела Димова пред БНТ 2

 

Вижте тук>>

С ясна визия какво искаме и с правилните партньори няма непостижими цели

 

Интервю с г-жа Даниела Димова, директор на Театрално-музикален продуцентски център Варна

 

- Г-жо Димова, ако съдим по афиша на Театрално-музикален продуцентски център Варна, лятото за екипите на Държавна опера Варна и Драматичен театър „Стоян Бъчваров” е изпълено с ангажименти и за ваканция сякаш не остава много време...

Даниела Димова и Доминик Майер 

- За повечето хора лятото е време за ваканция, за пътуване и нови преживявания, а за нас, артистите, то е прекрасен повод да покажем нашето изкуство на открито, пред по-голяма аудитория и пред нова публика. Tова е и политиката, която аз като директор на Театрално-музикален продуцентски център Варна следвам.  

За седма поредна година традиционна лятна сцена за Държавна опера Варна е Летният театър, чийто уникален естествен зелен декор и романтична атмосфера предразполагат към красиви срещи с оперното и балетно изкуство. Опера в Летния театър 2016 привлича международна публика със звездни имена като диригентите Марко Боеми, Йордан Камджалов, режисьорите Пламен Карталов, Мария Елена Мексия, солистите Карло Коломбара, Цветелина Василева, Дария Масиеро и още много други. От 24 юни до 25 август предлагаме 11 специални събития, от които шест премиери.

Световната премиера на мюзикъла „Граф Монте Кристо” на едно от големите имена на Холивуд Ив Деска премина с изключителен успех и ние няма да запазим това удоволствие само за себе си. След няколкократни срещи с кмета на Велико Търново Даниел Панов и организаторите на „Сцена на вековете” приехме да открием NA 15 \LI летния сезон на историческата сцена на хълма Царевец с мегапродукцията на Варна „Граф Монте Кристо”. Tя впечатли жителите и гостите на старопрестолния град както с музиката, режисьорските, сценографски и хореографски решения, така и с оригиналното 3D изображение.

 

Договорили сме още едно участие на „Сцена на вековете”, където на 5 август ТМПЦ Варна ще представи премиерната ни балетна постановка „Дон Кихот” от Лудвиг Минкус. В прочита на нашия главен балетмайстор, з.а. на Русия Сергей Бобров, историята на знаменития испански идалго е само повод да се развие интересна класическа хореография с много забавни сюжети, в които своето танцово и актьорско майсторство демонстрират водещи балетни артисти на Държавния театър за опера и балет в Красноярск и на Държавна опера Варна. С яркото си присъствие се открояват най-вече премиерсолистът Георгий Болсуновский в ролята на Базил и Екатерина Булгутова в ролята на Китри.

 

Да концентрираш времето и енергията

Източник: Кафене.Бг

 

Людмил Ангелов за концерта си във Варна, албума „Танго” и националното турне с Веско Ешкенази, за фестивалите „Пиано Екстраваганца” и „Варненско лято”, за  предизвикателството да поддържаш ниво на различни нива   

Световнопризнатият виртуоз на пианото Людмил Ангелов години наред космополитно разделя времето си между Испания, България и останалия свят. Навсякъде публиката го посреща с аплодисменти, но в България и във Варна признанието носи допълнителен сантимент. Голямата награда ВАРНА е само малък израз на отношението към него.

 

Маестро, какво е чувството да се връщате в родния град?

Преди всичко една много силна човешка емоция. Там където си роден, са твоите корени и хубаво е, когато това завръщане е съчетано с възможността да се изявя пред варненска публика, да споделя с нея прекрасната музика, която ни вълнува по един толкова силен начин.

Спомняте ли си детството във Варна?

Не, аз съм бил много малък, когато моето семейство е напуснало, малко принудително Варна и аз знам само къде е бил нашият дом, впоследствие иззет от държавата. Сега там се издига блок с два входа, точно до Морската градина. Но знам мястото, квартала, Гръцката махала. Баба ми, която най-вече се е грижела за мен, ми е разказвала как ме е разхождала в количка в Морската градина. Все пак нещо от миналото винаги остава, нещо в атмосферата, което подсъзнателно те свързва с мястото, където си се родил.

 

В ММФ „Варненско лято” участвате като изпълнител и консултант, а в МТФ „Варненско лято” м. г. се превъплътихте в ролята на Шопен. Отличен сте с редица награди за интерпретациите си на Шопен, често го свирите, но в мартенския Ви концерт във Варна ще чуем не Шопен, а Рахманинов и Чайковски.

Рахманинов беше настояване на Маестро Борислав Иванов, който ми каза, че отдавна мечтае да направи, заедно с мен, този така популярен и прекрасен Концерт за пиано и оркестър № 2. Симфония № 5 от Чаковски също е негов избор. Това са две от най-популярните произведения на композиторите - една програма, която вярвам, ще разтвори сърцата на хората и ще им достави голямо удоволствие. Хубаво е, че аз се връщам към този концерт на Рахманинов, който не съм изпълнявал от 10 години и именно Варна стана повод да го изсвиря отново.

 

Става дума за един от най-трудните концерти в световната пианистична литература, но за Людмил Ангелов не съществуват трудности...

Наистина това е един виртуозен концерт, но трудности винаги има. Комплексни са предизвикателствата, които Рахманинов поставя с всичките си концерти, не само с втория концерт. Той обаче е останал като най-емблематичното му произведение за пиано и оркестър, което всъщност му донася и световна слава на композитор и пианист.

 

Малцина могат да се похвалят, като Вас, че са основатели на два международни музикални фестивала – един в Испания и един в България. Концепцията на българския фестивал „Пиано Екстраваганца” за представяне на непознати, но стойностни творби от световната пианистична литература, предполага сериозна изследователска и издирвателска дейност. Нима музикалният архив все още крие тайни?

Веднага трябва да кажа, че музикалният архив изобщо не е познат. Съществува един много голям парцел, така да го кажем, който за съжаление е забравен. В него, освен тези произведения, които очевидно заслужено са забравени, има и много голям брой пиеси за пиано, които заслужават да бъдат чути.
Не защото са някакъв куриозитет, само поради факта, че са неизвестни, а защото са останали абсолютно несправедливо в сянката на общопризнатите шедьоври. Това, че всички познаваме музиката на Шопен, Брамс, Бетовен, Моцарт, на големите гении, които обичаме, не трябва да спира нашия интерес към нещо ново, което може да не е непременно на гениална висота, но е прекрасно.
Такъв репертоар определено има. За да го намериш, трябва да ровиш в архиви, нототеки, каталози. Най-напред трябва да разбереш какво е било издавано, защото голяма част от тези печатни издания вече не се преиздават. Налага се да търсиш в големите библиотеки и в колекциите с клавирна музика. Аз съм част от едно малко колекционерско общество, което много ми помага с партитури и идеи. По този начин понякога се откриват наистина чудесни неща.

 

Все пак последната Ви страст, заедно с Веско Ешкенази, е тангото...  

О, да. През април започва българското турне, на което ще представим нашия албум „Танго”. Ще гостуваме във Варна в рамките на Европейския музикален фестивал, също в Габрово, Хасково, Добрич, през есента ще свирим в Пловдив, Бургас и други градове.
Концертите са свързани с диска, но и с нашия юбилей като камерна двойка. Нашата 20-годишна творческа дейност е увенчана с този диск, който съдържа едни от най-красивите танга, писани от майсторите на жанра.
Направихме нови аранжименти, тъй като оригиналите не са написани за пиано и цигулка и мисля, че тези два инструмента пресъздават, допълвайки се, много точно атмосферата на тангото.

 

Както и вие двамата се допълвате.

Да, зад всичко това стои голямо приятелство, с много срещи и много концерти. Между нас съществува човешки контакт, който много топли. Той е и в основата на творческия контакт.
Очевидно и двамата сме опитни музиканти, свирили сме много камерна музика в различни  формации и това е важен фактор. Но не по-малко важен фактор е чисто човешкото отношение, еднаквите интереси, еднаквият подход към музиката и нещата от живота.

 

Ще открехнете ли завесата към ММФ „Варненско лято” 2017?

ММФ „Варненско лято” ще представи силна програма и през тази година.  Радвам се, че мога да бъда консултант на фестивала за симфоничните и камерните концерти. На откриването Варненската филхармония ще дирижира Маестро Емил Табаков, солист ще бъде Минчо Минчев и сами по себе си имената на тези големи музиканти говорят за нивото на фестивала.

Да се опитаме да станем по-добри

 

Борис Луков Борис Луков - Йосиф

Интервю на Виолета Тончева със солиста на Държавна опера Варна Борис Луков – Йосиф в мюзикъла „Йосиф и неговата пъстра дреха” от А. Л. Уебър по текст на Тим Райс. Режисьор Светозар Донев, диригент Страцимир Павлов, художник Иван Токаджиев, хореограф Светлин Ивелинов.

Премиерни спектакли на XVII Великденски музикален фестивал на Държавна опера Варна - във Варна на 19 април, в Горна Оряховица на 20 април и във Велико Търново на 21 април.

 

Опозна ли вече достатъчно добре Йосиф?

Както в библейската притча, така и в мюзикъла, Йосиф е олицетворение на добротата и чистотата. Точно заради тези си добродетели, той става жертва на завистта и алчността. Братята му го продават в робство, но той им прощава. Символично е, е че премиерата на този прекрасен мюзикъл излиза точно по Великден. Трябва да се научим да прощаваме на  враговете си и да се старем да бъдем по-добри, колкото и да ни е трудно понякога. В това виждам посланието на „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха”.

 

Не те ли смущава прехвърлянето в друг жанр?

Проф. Светозар Донев, признат майстор на мюзикъла, е направил една много раздвижена постановка, в която всичко се пречупва през призмата на хумора. Жанрът ми е интересен, защото обединявайки пеене, танц и хумор, позволява по-голямо разгръщане на артиста. Това много помага после в оперните постановки.

 

Напоследък все ти се пада да играеш добрия герой...

Така излиза. Йосиф също е позитивен образ, приляга ми и аз нямам никакви - нито певчески, нито актьорски затруднения с ролята.

 

И си добър човек като Йосиф...

Да, добър човек съм.

 

Но не можеш да тълкуваш сънища като него...

Е, това наистина не го мога. Аз самият рядко сънувам, както впрочем  всички хора с чиста съвест. Но за мен, колкото по-странен и по-интересен е един сън, толкова повече истини има в него. „Дали човек сънува, че е пеперуда или пеперудата сънува, че е човек”, както гласи една източна поговорка.

 

Най-важното е...

Казах го вече. Да се опитаме да станем по-добри. И не само за Великден.

 

Прочетете повече: Премиера на мюзикъла „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха” – кулминация на XVII Великденски музикален фестивал

„KОТКИТЕ” СМЕ ВИЕ И АЗ, ВСЕКИ ОТ НАС

 

Хореограф-постановчикът АННА ДОНЕВА за новата версия на „Котките”, които се чувстват във Варна у дома си и за предизвикателството да създаваш хореография за истинските хора и истинските котки

 

Котки"КОТКИТЕ" А. Л. УЕБЪР

XVIII Великденски музикален фестивал - Варна 2017

6 април, 19.00 - ПРЕДПРЕМИЕРА

VIII Опера в Летния театър - Варна 2017

22 юни, 21.00 - ПРЕМИЕРА

 

Интервю на ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА

 

За мюзикъла "Котките", на който Вие сте хореограф-постановчик, се  знае, че е може би най-трудният от мюзикълите на Уебър и то именно заради хореографията. Тя обединява всички компоненти на представлението - музиката, сценографията, костюмите и най-вече артистите, които убедително трябва да заселят котешкия свят. Как изграждате този свят?

Фокусирана съм върху хората, с които работя и следвам процес, който моделира и изгражда по/със/за тях. За мен „котешкият свят”, заложен в „Котките” не е чужд на нашия. Със заложените човешки характеристики у него работихме върху цялостен танцов и поведенчески образ.

Артистите, с които прекарахме незабравими за мен дни, са много добра глина. Да, те може би не са типичните артисти за мюзикъл, с които винаги се сравняваме, имат може би няколко килограма в повече, не са достатъчно високи или други външни белези, които са част от реалния живот, в който всички живеем.

Ние всички сме с външни характеристики, които са част от природата – човешка или котешка. Затова, това което ще видите като визия и танц на „Котките” сме вие и аз, всеки от нас, всяка животинка и всеки човек, такъв какъвто е. С красотата си, с несъвършените си килограми отгоре, с недостатъчния ръст :)... една хореография за истинските хора и истинските котки. В целия процес на работа всички ние бяхме екип. Не бяхме постановъчен екип и изпълнители. Бяхме един организъм, една Котка, една Цел. Затова ми е мъчно, че репетициите свършиха.

 

Голямата трудност идва може би от факта, че в този мюзикъл всички котки танцуват, освен това го правят непрекъснато. Как се постига едно и също ниво на движенческа техника за толкова много и толкова различни артисти, все пак не всички певци са добри, още по-малко професионални танцьори?

Факт. Най-много ме е страх, когато попиташ някого дали може да танцува и той едва ли не учуден и обиден ти обяснява колко добре го прави. Понякога споменават, че могат дори и шпагат, за да затвърдят уменията си пред теб. Това е много опасна слепота и в подобни моменти аз вече знам, че този човек не може да танцува.

Танцът има много изразни средства. Това, което е важно, е разбирането, познанието, даденостите на движението. Всичко друго следва после. Да си елегантен и ясен в движенческия изказ е трудно. Изначално говорим за комплексни умения. Не търсих у артистите да бъдат професионални танцьори, знаех, че не са :)

За мен това е страшно професионално предизвикателство да намеря път към тях, след това да им създам този път, да видя у всеки какво може, за да го изведа, да съм до него, да му създам процес и опора сам да го изведе. Не знам как стана, но работихме много отдадено и с много любов… Не знам как стана, но те танцуват!

 

Независимо от огромния успех на Вашата столична постановка на същия мюзикъл през 2009 г, сега поставяте съвсем нова хореография за варненските "Котки". Очевидно това заглавие Ви вдъхновява за нови търсения. И така, как танцуват "Котките" във Варна през 2017 г.?

Душата им танцува. Искрено.

 

Гризабела е любимата котка на Уебър, заради която той композира и най-хубавата песен в мюзикъла. Вие за коя котка или котарак създадохте най-хубавия танц?
Може би за Мангоджери и Ръмпълтийзър. Професионално. Като човек. Гризабела ме натъжава. Всички познаваме болка и загуба. Тя ми напомня това. Напомня ми, че в кръга на живота тежките моменти винаги ни чакат. Напомня ми да не обръщам гръб на човек, да не подхождам с лошо, да не пренебрегвам, да не игнорирам, да не причинявам болка… Напомня ми за суетата, от която трябва да продължавам да се дистанцирам и да не допускам за мой съветник.

 

ОЧАКВАМ ГРАНДИОЗЕН УСПЕХ ЗА „КОТКИТЕ”

Маестро СТРАЦИМИР ПАВЛОВ за паралела между „Котките” и архетиповете на Карл Густав Юнг, за някои неудобства около Реджи и законовите порядки в котешкия свят

Интервю на Виолета Тончева

КОТКИТЕ от А. Л. Уебър

XVIII Великденски музикален фестивал - Варна 2017

6 април, 19.00 - ПРЕДПРЕМИЕРА

VIII Опера в Летния театър - Варна 2017

22 юни, 21.00 - ПРЕМИЕРА

 

- Като един от изявените диригенти на мюзикъл, имаш в творческата си биография няколко успешни постановки в популярния жанр. Как класифицираш „Котките” в този контекст?

- За пръв път дирижирам “Котките”. Лайтмотивната техника с много изявени теми на главните герои е характерна за мюзикълите на Уебър.

Мисля, че „Евита” е най-сложният му мюзикъл. Партиите в „Котките” не са трудни за изпълнение, трудно е по-скоро съчетанието между музика и хореография, т.е. да бъдеш котка, която пее и танцува.

 

- А ние се забавляваме с котешкия свят, припознавайки в него себе си...

- Вероятно точно така го е мислил и Т. С. Елиът, когато е писал своя сборник с детски стихотворения „Книга за практичните котки на Бай Посум”, вдъхновил А. Л. Уебър за мюзикъла „Котките”. Намирам връзка между теорията на психолога Карл Густав Юнг за архетиповете, които се повтарят в човешката природа и котешките персонажи. „Котките” пресъздават теорията на Юнг по един много забавен начин. Открояват се няколко типажа, като пълничкия веселяк, за когото най-важно е да пийне и да хапне или пък котарака-сваляч, във Варна го наричат гларус. В случая, на Нейчо Петров-Реджи, когото зрителите познават като Исус Христос в мюзикъла „Исус Христос суперзвезда”, му се налага да слезе, така да се каже, от висините на божественото и да се принизи до нивото на котарака-коцкар J И при дамите се срещаме с различни типажи - залязващата бивша красавица в образа на Гризабела, кокетките Деметра, Бомбалурина и Гъмби, които изпитват силна страст към типа опасни мъже и т.н

Паралелът, освен развлечение, носи и поука, както се очаква от една добре разказана история...

Това е задължително. В мюзикъла всички изобразени архетипове имат шанса да отидат на едно друго ниво на съществуване, да еволюират и да пристъпят в котешкия рай. Към новия свят ги повежда Бай Двузаконие, в който аз виждам фигура, аналогична на библейския Мойсей. Бай Двузаконие преценява коя котка е достойна да се възнесе в котешкия рай, докато на финала се разбира, че Гризабела ще получи това право.

Публиката проявява интерес към мюзикъла, за което свидетелстват отдавна разпродадените билети и за двата спектакъла на 6 и 8 април. Какви са твоите предвиждания?

Държа да отбележа, че съм изключително доволен от целия екип, всички са много  вдъхновени. Оказва се, че за мнозина от артистите „Котките” е бил любим мюзикъл и те винаги са искали да бъдат част от него. Подобна мотивация се отразява благотворно върху репетиционният процес, който въпреки натоварения график е много позитивен и зареждащ. Очаквам грандиозен успех за „Котките”.

 

Прочетете още:

„KОТКИТЕ” СМЕ ВИЕ И АЗ, ВСЕКИ ОТ НАС

ГОРДЕЯ СЕ, ЧЕ ВСИЧКИ МЮЗИКЪЛИ НА УЕБЪР СА МИ ПРЕДОСТАВЕНИ С ПРАВО НА МОЯ СОБСТВЕНА ПОСТАНОВКА

 

ВЕСА ТОНОВА: ОБИЧАМ ДА ПЪТУВАМ В ДЕЙСТВИЕТО И В ГЕРОИТЕ

 

Примабалерината ВЕСА ТОНОВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за балета като страст и житейска философия, за сложността да танцуваш Одета/Одилия и постоянното търсене на нови дълбочини, за руската балетна школа и сантимента към варненската публика

 

Премиера на „Лебедово езеро“
XVIII Коледен музикален фестивал – Варна 2017
9 декември 2017, 19.00

 

Музика Чайковски, диригент Мартин Георгиев, хореография Мариус Петипа и Лев Иванов, редакция Светлана Тоншева, в главните роли Веса Тонова – Одета/Одилия и Павел Кирчев – Зигфрид

 

 

Веса Тонова и Павел Кирчев - Изящество и перфекционизъм! Как Веса Тонова, една от големите звезди на българския балет, поддържа тези качества?

 

За мен балетът е въпрос на страст и житейска философия. Ако човек успее да съхрани любопитството си за света, той се развива и остава по-дълго време млад в изкуството. Младостта се корени в любопитството, за изкуството няма възраст. Кой беше казал, че смисълът на човешкия живот е да обереш до минимум заложените у теб недостатъци и да увеличиш до максимум това, което ти е дадено от бога като дар. Това е принципът на еволюцията, който ни подсказва, че трябва да вървим напред, да не спираме.

 

Твоите героини те следват в блестящия ти творчески път. Как общуваш с тях? Изградила веднъж образите им, добавяш ли нещо ново към тях?

 

Аз обожавам това, което правя. Обичам да пътувам в действието и в героите, обичам да влизам в тяхната психика. С времето, колкото повече узрявам, те все повече започват да ми разкриват своята същност. Това допълнително ме мотивира да търся нови дълбочини в спектакли, които съм изпълнявала 200 или дори 300 пъти.

 

Какво намираш в сегашната си среща с „Лебедово езеро“ по хореографията на Мариус Петипа и Лев Иванов, с редакция на Светлана Тоншева - дългогодишна солистка на Кремълския балет, сега балетен педагог в Държавна опера Варна?

 

За мен винаги е приятно да работя с руски балетни педагози, защото те имат хубав вкус и принципно с тях говоря на един език. Аз съм възпитана в традицията на руската школа, така че за мен е удоволствие с нейните художествени способи сега да извадя още и още нюанси от образа на Одета/Одилия в този гениален балет. 
Чайковски написва най-напред балетна сюита по една народна песен за лебед-девойка и подарява музиката на своите племенници, а чак по-късно развива сюитата като „Лебедово езеро“, което познаваме сега. Сравнявайки женския образ с птица, балетът провокира публиката по един елегантен и приказен начин. Известно е, че техниката, с която балерините изобразяват маховете на крилете, е довела до абсолютна революция в балетното изкуство. Тази танцова техника, характерна не само за „Лебедово езеро“, но и за „Жизел“, предопределя огромното развитие на балетното изкуство през епохата на романтизма.

 

Веса ТоноваОдета/Одилия – бяло и черно, плюс и минус - два полюсни образа в една балерина и огромно предизвикателство към собствените граници... Как се постига?

 

Трудно. За да го постигнеш, трябва да познаваш себе си, а това изисква някаква житейска зрялост. В същото време спектакълът е тежък и предполага много добра техническа подготовка. Едва когато съчетаеш себепознанието и зрелостта в тези два образа, те - колкото и диаметрално противоположни да са, стават плътни и колоритни.
Много пъти съм се превъплъщавала в Одета/Одилия и всеки спектакъл е бил различен. Влагах различна енергия в двата образа. Понякога давах повече любов и мощ на белия лебед и всичко като че ли ми помагаше да го направя, а в другия образ нещо малко не ми достигаше, за да издигна черния лебед на висотата на белия. Обикновено се смята, че е много трудно Одета и Одилия да се представят на еднакво равнище, така че да бъдат еднакво силни и еднакво интересни.

 

 

Как се отнасяш към схващането, че отрицателните образи са по-въздействащи за публиката и по-интересни за артиста?

 

Не знам защо публиката смята отрицателните образи за по-въздействащи. Може би красотата и белотата в белия лебед са по-скучни, защото в този положителен образ няма развитие. Той седи като една константа, докато черният лебед търпи развитие, т.е. лошото винаги може да изненадва. Аз обаче смятам, че трябва да търсим развитие и в положителните образи. В добротата също има дълбочина. Точно затова се опитвам да направя белия лебед по-силен, за да остане у зрителя посланието, че все пак белотата е по-силна, доброто е по-силно. Мисля, че мисията на изкуството е именно в това - да даде изход и да дари красота, да зареди с позитивизъм. Защото другото го виждаме ежедневно.

 

Нашият водещ солист Павел Кирчев е щастлив, че ще дебютира в ролята на Зигфрид, партнирайки си именно с теб. Как се чувстваш ти до него?

 

Павел Кирчев е много талантлив и в същото време много трудолюбив артист. Откакто започна да танцува преди няколко години е претърпял голямо развитие. Прекрасен и чувствителен творец, той със сигурност ще разкрие същностните черти на Принца. Павел е надарен с красиви качества като танцьор, излъчва една особена мекота, притежава харизма. Вярвам, че ще направи хубав образ. Надявам се той да се превърне в един от водещите танцьори на българската балетна сцена.

 

Веса ТоноваВ навечерието на Коледа и Нова година, с какво пожелание ще се обърнеш към публиката на „Лебедово езеро“?

 

Моята кариера е стартирала тук в пълния смисъл на думата. Никой нямаше да знае за мен, ако не бях се явила на Международния балетен конкурс във Варна, заедно с моя партньор и приятел от Варна Владимир Роже. С него сме печелили и много други конкурси, танцували сме на много международни сцени, но аз няма никога да забравя аплаузите и целия кураж, вдъхнат ми тогава от варненската публика. Владимир Роже отдавна е в Америка, аз съм тук, но и двамата продължаваме да танцуваме, балетът ни съхранява. В моя творчески път така се случи, че повечето от партньорите ми са били варненци.

Заради всичко това изпитвам огромен сантимент към варненската публика, която обича и познава балета. Искам да й пожелая много щастие и хубави срещи с балетното изкуство през новата година. Искам да й благодаря за това, че ни зарежда с такава чиста и искрена любов и ни дава сила да продължим напред, независимо от тежестта на нашата професия.


Прочетете още:

С ПАВЕЛ КИРЧЕВ МЕЖДУ ДВЕ РЕПЕТИЦИИ НА „ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО“

„ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО“ – ОТ БАЛЕТНАТА РЕВОЛЮЦИЯ ДО КЛАСИКАТА

Дебют на Димитринка Райчева в „Кармен”

 

29 януари 2016, 18.00

Не се ли изиграе, ролята губи смисъла си

Бързо интервю между две репетиции с Димитринка Райчева, новата Кармен на варненската оперна сцена

 

Как се съотнася Кармен към досегашните ти героини?

Възприемам „Кармен” като най-голямото предизвикателство в моя творчески път. Независимо, че аз приемам всички роли, които съм изпяла, като предизвикателство: Тоска от едноименната опера, Леонора от „Трубадур”, Амелия от „Бал с маски”, Елизабет от „Дон Карлос”, Абигайл от „Набуко”, Аида от едноименната опера, Сантуца от „Селска чест”, Мадалена от „Андре Шение”, също „Реквием” от Верди. Като вокално и артистично майсторство това са все големи и тежки роли, но Кармен е нещо съвсем, съвсем различно. Разбира се, че трябва да се изпее, но ако не се изиграе, няма да е Кармен. Това беше първата ми мисъл, когато започнах да репетирам.

Мнозина твои почитатели се учудиха, че ще пееш Кармен. Труден ли е  преходът от сопранов към мецосопранов регистър?

Това е второто преизвикателство, което стои пред мен. В тази, девета поред, главна роля в моя репертоар аз като драматичен сопран за пръв път изпълнявам мецосопранова партия. Обикновено драматичните сопрани започват на по-късен житейски етап с мецосопрановите роли, като Амнерис от „Аида”, Еболи от „Дон Карлос” и т.н., но при мен така се получи. Ръководството на ТМПЦ и Варненската опера настоя да поема ролята и аз съм благодарна за доверието, което ми гласуваха. Дължа особена благодарност на нашия главен диригент Светослав Борисов и на нашия главен режисьор Кузман Попов, с които заедно изграждаме ролята. Всеки детайл, всеки поглед, всяко трепване говори за Кармен. Защото, както вече споменах, ако не се изиграе, ролята губи смисъла си.

Намираш ли черти от Кармен у себе си?

Мисля, че всяка жена би могла да открие част от себе си в Кармен. В живота аз съм весел човек, но досега на сцената съм представяла само сериозни персонажи, предимно кралици. А Кармен е просто жена, истинска, обичаща, ревнива, силна, непокорна, огнена. Където и да се появи, всички онемяват пред красотата и свободолюбивия й дух. Дали е влюбена в Дон Хозе или в Ескамилио, тя гордо и смело носи любовта си, дори ако това ще й струва живота.

Певицата, на чиято Кармен се възхищаваш...

Възхищавам се на Надя Кръстева – нейната визитна картичка е Кармен. Но аз търся моята Кармен и вярвам, че ще намеря.

 

Виолета Тончева, 26 януари 2016

 

 

ПРОФ. СВЕТОЗАР ДОНЕВ за Сър Андрю Лойд Уебър, варненската премиера на „Котките”, приликите между котешкото и човешкото общество и  защо мечтае българските депутати да приличат на австрийските

Интервю на Виолета Тончева

 "КОТКИТЕ" А. Л. УЕБЪР XVIII Великденски музикален фестивал - Варна 2017

6 април, 19.00 - ПРЕДПРЕМИЕРА VIII Опера в Летния театър - Варна 2017 22 юни, 21.00 - ПРЕМИЕРА

проф. Светозар ДоневПрез далечната 1963 г. Вие поставяте първия си мюзикъл „Моята прекрасна лейди” от Фредерик Лоу, следват много други постановки, донесли Ви славата на Господар на мюзикъла в България. А на варненска сцена, след „Исус Христос суперзвезда” и „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха” сега работите над прочутия мюзикъл „Котките” на Андрю Лойд Уебър. Защо харесвате Уебър и „Котките”?

 

Сър Андрю Лойд Уебър е съвременният гений на мюзикъла, той внася неподозирани нови цветове и форми в този жанр. А идеята за своя шедьовър „Котките”, по сборника с детски стихове „Книга за практичните котки на Бай Посум” от Т. С. Елиът, той обмисля близо десет години. След премиерата в лондонския Уест Енд през 1981 г. идва американската постановка на Бродуей в Ню Йорк през 1982 г. Оттам насетне светът пощурява по „Котките”, а мюзикълът се поставя по цялото земно кълбо при огромен успех. Заедно с „Фантомът на операта”, „Котките” е най-дълго задържалото се на сцена представление.

 

Оригиналът на „Котките” се представя за последен път през 2000 г. на Бродуей и през 2002 г. в Лондон. Междувременно Уебър написа нова версия на „Котките” и ние трудно взехме правата за първата версия, защото той предпочита да се играе последната. Тя всъщност е реплика, което ни задължаваше да пренесем буквално постановката такава, каквато се играе в Бродуей или Лондон. Това, разбира се, беше непосилно за нас и затова поискахме и получихме авторски права, за да направим нова постановка, с нов замисъл, режисура, сценография, костюми и пр. Аз се гордея с това, че всички мюзикъли на Уебър са ми предоставени с право на моя собствена постановка. Така беше с „Исус Христос суперзвезда”, „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха”, същото е и с „Котките”.

 

Какви иновативни подходи внесохте Вие?

Като режисьор направих едно нововъведение. В Лондон „Котките” се играят всяка вечер в продължение на 4 години от специално подбрани артисти, които са певци и танцьори, а както в Музикалния театър, така и във Варненската опера, работят оперни певци и балетисти. Ето защо аз въведох в постановката хор, който изпълнява част от ансамбловото пеене. Разполагам хористите в ложите, откъдето те, подобно на древногръцки хор, реагират на събитията с пеене и жестове. Облечени са в черни сценични костюми и имат котешки маски, които специално донесох за тях от Италия. По принцип във всяка котка и всеки котарак търся допирни точки с човешкия характер. В моята постановка ще срещнете всякакви характери – крадливи котки, котараци-престъпници, котки-проститутки и т.н. Точно както е и в човешкото общество.

 

И котката Гризабела ще изпее онази прекрасна песен „Memory”...

Да, всъщност мюзикълът тръгва именно от Гризабела. Във времето, когато Уебър се запознава със стиховете на Елиът, още преди да напише мюзикъла, той композира тази песен за своята любима домашна котка. Песента се харесва на всички, става много известна и по-късно от нея се ражда целият мюзикъл. Тази Гризабела е била много красива проститутка, някога обгърната с внимание отвсякъде, но сега вече е остаряла и отхвърлена от обществото. Налага й се да живее само със спомените за младостта, оттам и заглавието на песента. „Memory” вече се пее от Хосе Карерас, от сопрани и мецосопрани, дори от баси и има над 50 обработки. Публиката познава и обича тази песен и винаги я посреща с ръкопляскания.

 

А. Л. УебърИзпълняваме мюзикъла на български език, в лицензирания превод на Харалампи Аничкин. „Котките” са преведени досега на 13 езика - полски, испански, италиански и т.н. В текста има и няколко закачки с хотели и заведения в Лондон, които в българския превод са заменени с наши заведения, тази импровизация се допуска от авторите.     

 

Каква е разликата между Вашата постановка в Музикалния театър през 2009 г. и постановката във Варненската опера през 2017 г.?

Столичните котки и котараци бяха по-натурални, сега търсим една по-съвременна, по-изчистена и стилизирана визия. Смятам, че всяка нова постановка трябва да бъде по-близка до своите съвременници, театърът не бива да се повтаря такъв, какъвто е бил преди години.

 

Смята се, че „Котките” е особено труден за поставяне заради „котешката” специфика.

Да, заради тази специфика, която изисква синкретизъм между между музика, пеене и танц, „Котките” поставят много сериозни изисквания пред екипа. Всички артисти непрекъснато пеят и танцуват, няма един мизансцен, в който да не се пее и танцува и то характерно – котешки. Артистите трябва еднакво добре да пеят, при това в различни жанрове, както и да демонстрират движенческа култура. Ето защо най-голямото предизвикателство е хореографията, която поставя моята дъшеря Анна Донева. Искам да подчертая, че за варненската премиера тя прави съвсем нова хореография, в която нищо не се повтаря от софийската постановка. С други думи варненските „Котки” са съвсем различни от софийските „Котки”. Това впрочем се отнася както до хореографията на Анна Донева, така и до сценографията на Иван Токаджиев и костюмите на Ася Стоименова.

 

С ПАВЕЛ КИРЧЕВ МЕЖДУ ДВЕ РЕПЕТИЦИИ НА „ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО“

 

Интервю на ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА с водещия балетен артист на Държавна опера Варна преди премиерата на „Лебедово езеро“

XVIII Коледен музикален фестивал – Варна 2017

9 декември 2017, 19.00

 

Музика Чайковски, хореография Мариус Петипа и Лев Иванов, редакция Светлана Тоншева, в главните роли Веса Тонова – Одета/Одилия и Павел Кирчев – Зигфрид

 

 

С какви чувства очакваш премиерата на „Лебедово езеро“?

Мечта ми е било да танцувам Принц Зигфрид. „Лебедово езеро“ е върхът на класиката, балет на балетите и за един артист е привилегия да танцува тази роля. Познавам творбата още от балетното училище, където тя се изучава, следя нейните редакции и изпълненията на най-добрите балетисти. Харесвам превъплъщенията в образа на Принца на Дейвид Холберг, първия американец, станал премиер солист на Болшой театър, както и на украинеца Сергей Полунин, който си създаде име като най-младия солист на Ковънт гардън.

Защо „Лебедово езеро“ е труден балет?

Това наистина е изключително труден балет. Първо, защото си през цялото време в роля и задачата ти е да „вкараш публиката във филма“, да я насочиш към същността на приказкатата. Второ, защото трябва да изпълниш многото па дьо дьо-та и всички технически упражнения, така че тяхната сложност да не си личи. И трето, защото на сцената никога не мислиш само за себе си, а и за другия артист до теб. За мен е истинска чест и страхотно удоволствие да си партнирам сега в „Лебедово езеро“ с примабалерината на Софийска опера и балет Веса Тонова. Може да научиш много от такъв изключителен артист като нея и за мен това е допълнителна професионална школовка.

Това, че харесваш „Лебедово езеро“, улеснява ли те в пресъздаването на твоя герой?

„Лебедово езеро“ е моят свят, нещо, което ми отива да танцувам и затова мога да изградя образа по-убедително. Не обичам да танцувам нещо, което не е мой натюрел, макар че то може да се превърне в друг вид предизвикателство.  Но ако балетът и героят ти допадат, ако ти отиват,  може да се получи нещо много, много хубаво.

Твоят Принц, колкото и да е влюбен, не разпознава първоначално любимата и допуска фаталната грешка да избере черния вместо белия лебед. Как такива фини човешки състояния се пресъздават само с движения? 

С много репетиции, трудно и изморително. Затова пък с нищо несравнимо е удоволствието, когато постигнеш това, което целиш. Когато си млад танцьор, мислиш само за забележките на хореографа и работиш непрекъснато върху слабите места, но с годините преодоляваш все по-лесно задължителното техническо ниво и започваш да разсъждаваш върху образа, да го интерпретираш и усъвършенстваш.

Виждаш ли публиката, представяш ли си някого, за когото танцуваш?

На сцената за мен най-важното е да се представя добре и затова се  абстрахирам от всякакви странични мисли. Фокусирам се максимално върху танца и задачите, които имам да изпълнявам. Не мисля за публиката, но така или иначе правим всичко за нея.

Кога усещаш щастието от танца? По време на спектакъла или след него?

След спектакъла. Когато всичко е отминало, тогава се отпускаш, прибираш се, обмисляш всеки детайл на представлението, връщаш лентата назад и съпреживяваш наново всички емоции, целия стрес и адреналин, през които си минал. Изкуството не може без  адреналин. Както казват големите артисти, липсва ли тази тръпка, е по-добре да се откажеш.

Танцувал си на престижни сцени в Русия, САЩ, Южна Корея, обиколил си почти цяла Европа. Къде се чувстваш най-добре?

В Русия, защото там балетът има най-дълбоки традиции. Гледат на балета като на нещо свещено, балетът за тях е религия. Достатъчно е само да разберат, че си балетен артист и веднага ти засвидетелстват огромна почит. Щастлив съм, че във Варненската опера имам шанса да работя с руски балетни творци от най-висока класа и така да черпя вдъхновение от самия извор.

 

Прочетете още:

„ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО“ – ОТ БАЛЕТНАТА РЕВОЛЮЦИЯ ДО КЛАСИКАТА

 ВЕСА ТОНОВА: ОБИЧАМ ДА ПЪТУВАМ В ДЕЙСТВИЕТО И В ГЕРОИТЕ

 

 

Сара Гьош: Аз живея моята мечта

 

Сара Гьош

 

 

Солистката на Виенската народна опера Сара Гьош пред Виолета Тончева

 

Въодушевена съм от първата си среща с българските зрители, които са емоционални, открити и компeтентни. Благодаря за сърдечната реакция, за топлината и съучастието, които се предаваха от залата към сцената по време на нашите три празнични коледни концерта. Усещането беше прекрасно и вдъхновяващо.

 

Всъщност винаги се чувствам добре, когато работя с великолепния диригент Светослав Борисов, с когото имаме общи изяви в Музикферайн, с Хофбург Оркестър и Моцарт Оркестър. Радвам се, че имах възможността  да пея във Варненския оперен театър с неговия чудесен оркестър и със страхотните солисти Пламен Димитров и Валерий Георгиев. Българските оперни гласове по принцип са едно изключително явление и навсякъде ги ценят.

Питате ме какво означава за мен да съм солистка на Виенската народна опера в един град, толкова влюбен в музиката. Виена действително е музикална столица на света с много взискателна публика, която изисква от артиста непрекъснато да се доказва. Затова ще бъде недостатъчно, ако кажа, че съм щастлива да пея на виенска сцена. Това, което изпитвам, е много повече. Аз живея моята мечта. 

Благодаря още веднъж на варненци за съпреживянето. Ще отнеса красив спомен оттук и се надявам да се видим в скоро време отново! На всички пожелавам щастливо посрещане на Рождество Христово и една благодатна, изпълнена със здраве и обич 2016 година!

 

19 декември 2015 г.

 

Да станеш Болшой театър

 

Интервю на Виолета Тончева със Сергей Антонов, танцувал 22 години на сцената на Болшой театър, репетитор на балетната трупа при Държавна опера Варна

Откъде започна любовта към балета? Беше ли предопределена?

Съвсем не. В рода ми няма балетна традиция и в началото балетът не ме интересуваше. Приятели на мама, които забелязали, че имам добри физически данни и съм динамична натура, я посъветвали да ме заведе при специалист. Така случайно попаднах в балета, но веднага разбрах, че този свят ми харесва и ще стане мое призвание.

Балетът това най-красиво, но и най-трудно изкуство, изисква всеотдайност, енергия, силен характер, какво още?

Принципи. Моят принцип е, когато правя нещо, така да го правя, че да бъда по-добър от останалите. Винаги работя по един и същ начин, следвайки този принцип. На него ме научиха моите първи двама педагози от Хореографското училище в Москва и аз съм им безкрайно задължен за този най-важен житейски урок, който те ми преподадоха. В Хореографското училище се обучавах в продължение на 8 години - от 1980 до 1988 г.

През същата година станах лауреат на всесъюзния балетен конкурс и веднага ме приеха в Болшой театър. Пак тогава преобразуваха Хореографското училище, което завърших, в Балетна академия и ме поканиха на работа като преподавател.

Така моята творческа кариера протече паралелно като артист и педагог. На сцената на Болшой театър танцувах 22 години, играл съм практически във всички постановки и съм обиколил с тях света. От 2010 г. се занимавам само с педагогическа и репетиторска дейност.

 

Един прекрасен творчески път, който навярно има своите звездни мигове...

Те са много, но два от тях си спомням с особено вълнение. Сергей Бобров, с когото работехме заедно в Болшой театър, ме покани да танцувам в първата му знакова постановка по приказката на Оскар Уайлд „Рожденият ден на инфантата” и музика на Алфред Шнитке. А главният художествен ръководител на Болшой театър, великият Юрий Григорович, избра от всички наши постановки точно тази да представи страната на международния фестивал на младите балетмайстори в Сан Франциско през 1955 г.

Лаская се, че Сергей Бобров създаде тази постановка за мен, съобразно моята индивидуалност като артист. Американската критика излезе с много добри оценки за спектакъла, а моето изпълнение бе срванено с емблематичния клоун на Нижински.

Пристрастен съм и към „Последно танго” - постановка на Вячеслав Гардеев по музика на Астор Пиацола, вдъхновена от знаменития филм с Марлон Брандо и Мария Шнайдер „Последно танго в Париж”. В тази постановка, също направена специално за мен, пресъздавам образа на Смъртта. И досега оставам първият и единствен изпълнител на ролята.

 

Удовлетворението от постиженията на артиста и на педагога сравними величини ли са?

Да танцувам, да преподавам, да поставям, е еднакво интересно за мен. Важно е непрекъснато да придобиваш нова опитност, да се развиваш, това носи огромна радост. Миналата година Сергей Бобров възобнови в Държавния театър за опера и балет в Красноярск постановката си по Уайлд и Шнитке и ме покани като консултант.

TOP