БАРИТОНЪТ И ДОЖЪТ

 

БАРИТОНЪТ И ДОЖЪТ

 

ИВО ЙОРДАНОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за образа на Симон Боканегра в едноименната опера на Джузепе Верди, метаморфозите в бурния живот на дожа, комплексното изграждане на ролята; предимствата в сравнението на баритона с баса, а не с тенора; занаятчийството или „дълбоката копан“ като част от професионализма на певеца; приятелствата на сцената и извън нея; българските артисти и българската държава

 

 

3 февруари 2020, 19.00, Основна сцена

 

Напоследък пресъздаваш образите на видни исторически личности, на герои, от които зависи съдбата на други хора. Ролите на Принц Игор и Симон Боканегра в едноименните опери на Александър Бородин и Джузепе Верди опредлено ти подхождат.

Дано и други мислят същото. Първото важно нещо е гласът и тембърът да подхождат на ролята, а що се отнася до натюрела, актьорът би трябвало да може да играе всичко. Принц Игор и Симон Боканегра са драматични персонажи, в които има много благородство и финес и аз се надявам, че успявам да вляза в сложните им характери.

 

 

Когато получаваш дадена роля, кои нейни характеристики - певчески, драматургически, артистични - те привличат?

Ролята ме вълнува комплексно, но ако инструментът не е пригоден, ако партията технически не съвпада с възможностите на гласа, смисъл няма. В това се състои и отговорността на певеца, който трябва да избира само ролите, които му подхождат - на характера, на физиката, ако щеш, на всичко, което той самият представлява. Но в реални сутуации актьорът е длъжен да може всичко и да се справя с предизвикателствата на всякакъв вид партии. Това е майсторството на професията, която е добре да владееш в детайли. Естествено ти не си сам на сцената, помагат ти музиката, диригентът, режисьорът, колегите. Вокалният и драматичният образ вървят ръка за ръка, те не могат да бъдат отделени изобщо.

Симон Боканегра има славата на една от най-красивите партии за баритон в световната музикална съкровищница. Какво прави толкова особен този трагичен образ?

Трагичен - да, макар че някъде в мъката му прозира и нещо светло. В края, когато Симон Боканегра успява да събере враждуващите, се прокрадва оптимистична нотка. Удава му се дори да събере баритона и сопрана, които операта обикновено се стреми да раздели. В тази, не толкова кратка, опера Симон Боканегра преживява редица метаморфози и тежко се сблъсква с разбитите си заблуди. Буквално във всяко действие той преживява някакъв катарзис и в края на краищата получава нещо, но не така, както си го е представял и не така, както го иска, а както пожелава съдбата. Най-интересното е, че накрая той разпознава в лицето на врага Фиеско най-добрия си приятел. Един от най-хубавите моменти в операта е, когато Симон Боканегра се помирява със себе си и света, намира кому да остави политическия и личния си завет и в този смисъл той се радва на признание. Като структура, операта е особена, твърде много скача между отделните си части и започва с дълъг пролог, който показва бурни моменти от италианската история. Точно като бурният живот на Симон Боканегра.

Любопитно е също, че в „Симон Боканегра“ композиторът противопоставя баритона на баса, което рядко се среща в оперната литература.

Чисто звуково, това е крайно интересно. В повечето оперни произведения съществува тенденцията ниските мъжки гласове, басът и баритонът, да звучат по-скоро като бас. Баритоните винаги са искали да бъдат по-големи, по-тъмни, по-черни, по-тежки гласове, отколкото са. В Италия обаче гледат на баритона като на нисък тенор, а не като на висок бас. Ако баритонът, в дует с тенора, уплътни гласа си и стане по-тъмен, това ще го отдалечи от тембъра на тенора и двата гласа по-лесно ще се разграничават. Но пееш ли с истински бас до теб, какъвто е Фиеско, бас няма да станеш. Още по-трудно би било, когато става дума за два баса - подобен сложен дует е голяма рядкост, тъй като хората слушат един и същ тембър и се объркват кой кога пее. Трябва изпълнителите да имат изключителна индивидуалност, за да се различат. Ето защо едно от прекрасните неща в „Симон Боканегра“ за мен е, че в него баритонът винаги се сравнява с баса, а не с тенора. Практически баритонът няма дует с тенора, само с баса, така че аз плувам отгоре, аз съм лекият, Фиеско е тежкият глас. Фиеско е и тежката патриархална фигура, ако щеш, докато аз ставам дож по случайност. Аз съм външен, оказал се случайно в една непозната среда, която решава да ме избере за дож. Аз започвам да се уча да бъда дож в хода на събитията, докато Фиеско е утвърден представител на аристокрацията, централна фигура. „Симон Боканегра“ дава възможност на баритона да пее с нисък глас, без през цялото време да се чуди дали не пее прекалено тенорално. В този ред на мисли, сравнението с баса решава всички проблеми на баритона.

В прекрасния солистичен състав на „Симон Боканегра“ за 29 януари – Илина Михайлова, Деян Вачков, Иван Момиров - всички сте приятели. По-лесно ли се пее с приятели, отколкото с колеги, които не са чак толкова близки?

Добре се пее с добри певци. А изброеният състав, да не забравяме Евгений Станимиров, който също като Деян Вачков, изпълнява ролята на Фиеско, наистина се състои от великолепни певци. Тук трябва да направя едно такова разграничение между вдъхновен и талантлив музикант и добър занаятчия. В ариите, където си сам, можеш да бъдеш голям музикант, да покажеш глас, артистизъм и прочие. Но когато работиш в големи и сложни ансамбли, важен е занаятът, всички онези технически умения, които те вписват в екипа. Добрият певец не е само добър вокалист, той задължително е и добър занаятчия. Да оставим мисленето за високото, за красивото изкуство и да погледнем сериозно на чисто техническата работа, която изисква „дълбока копан“. 

Да пееш заедно, а не срещу... 

Да, това е целта. Ако се случи в екипа да сте приятели, още по-хубаво. А ако не сте приятели, може да се сприятелите. Репетиционният процес е една доста интимна работа, хората са натъпкани един до друг в ограниченото пространство на сцената в един доста дълъг период от време, налага се да бъдат постоянно заедно и това взаимодействие създава приятелства.

Изглежда ми като отговор на един от моите любими въпроси, защо музикантите са по-щастливи от другите хора...

Възможен отговор, да. Но погледнато от друг ъгъл, този феномен съдържа и елемент от онази красива, но случайна лятна любов (засмива се). Отиваш на почивка, запознаваш се с някого, десет дена романс, след което всеки поема по пътя си. Отиваш в нов театър, попадаш в нова постановка, запознаваш се с нови хора, живееш с тях месец или два, храниш се понякога с тях, сближаваш се, после се разделяш и чувствата естествено се поохлаждат. Но с колегите от „Симон Боканегра“ сме пели заедно и преди, с тях ме свързват много повече неща, отколкото само преживяното на сцената. Но пак казвам, за да си добър професионалист, трябва да си добър занаятчия, да си способен да заместиш някого или бързо да влезеш в непознат ансамбъл. Занятчийството е различно от таланта. Можеш, ако си много талантлив да успееш за малко, но без занаятчийството няма да постигнеш дълготраен успех. Познавам много занаятчии, които не са кой знае колко талантливи, но изграждат чудесна кариера, защото са усвоили качествата и уменията да станат част от цялото. Всъщност нямаме нужда от много гении на едно и също място (засмива се).

Това отвежда към сентенцията на Станиславски за съотношението между 99% труд и 1% талант...

Факт.

От няколко месеца пееш в родния си град, вече не само като гост, а като солист на Варненската опера. Досега предпочиташе сякаш Италия пред Варна...

Предпочитам да пея, това е най-важното. В последно време,по лични причини, се задържах по-дълго във Варна, но така или иначе съм щастлив да бъда солист на Варненската опера. То е като завръщане у дома. Естествено, пеенето тук далеч не означава, че съм спрял изявите си в Италия или другаде по света. Наскоро участвах в голям фестивал в Беларус, където навсякъде ме представяха като солист на Варненската опера.

И не само това. Във всички публикации по темата в интернет се подчертава, че Иво Йорданов е любимец на публиката.

Да, наистина, там ме познават добре. От 2009 година досега съм бил гост на фестивала три пъти, но през последните няколко години отказвах участие поради други ангажименти. Сега ми се обадиха в последната минута и аз нямаше да мога да се отзова, ако президентът Лукашенко не беше въвел  миналата година частичен безвизов режим за Европейския съюз през Минск. На фестивала бях поканен вместо друг певец и когато водещият на концерта обяви, че вместо него, сега посрещаме Иво Йорданов от България, залата избухна в ръкопляскания и възгласи. Бях подготвил набързо една весела и бравурна програма, след която публиката поиска и получи своя бис. Подобно посрещане и признание ласкае всеки артист. В Беларус държат на академичния протокол и никога не пропускат титлите и отличията на артиста, страната и театъра, откъдето идва. Приятно ми е, че появата ми на фестивала, вече като солист на Варненската опера, даде не един повод да се говори и пише за Варна и за българската култура. В света добрите новини за България са свързани предимно с българските оперни певци, музиканти и въобще с хората на изкуството. Държавата, струва ми се, не осъзнава нашия потенциал като капитал, който би могъл мнго добре да й служи. Какъв по-добър посланик на Варна от Международният балетен конкурс, първият и най-престижен балетен конкурс в света или от Международния музикален фестивал „Варненско лято“, един от най-старите и най-качествени европейски фестивали.

Тук не мога да не отправя комплимент за твоя перфектен конферанс на български и английски език в последните издания на Международния балетен конкурс. Професионалният конферанс, поднесен със знание, вкус и чувство за мярка, е съществен елемент от опаковката на цялостния културен продукт. За съжаление, той се подценява от организаторите на повечето големи културни събития у нас, докато Международният балетен конкурс във Варна прави щастливо изключение.

Благодаря за оценката. Щастлив съм, че съм роден във Варна и имам шанса да следя всички издания на Международния балетен конкурс. Невероятно постижение на българската култура, конкурсът изпитва в момента финансови затруднения и аз се надявам, че нашите политици на местно и национално ниво заедно ще се погрижат той да остане във Варна. Неслучайно и Международният балетен конкурс и ММФ „Варненско лято“, и още толкова други културни събития, се провеждат във Варна. Варна е град, който има нужда и място за култура и присъствието на знакови фестивали говори за качествата на хората, които живеят в него.

 

 

TOP