Искате ли да получавате новини от нас - за премиери, промоции и др.?

Интервюта

„ЛЕТЯЩИЯТ ХОЛАНДЕЦ“ – МИСТИЧНО, БУРЕНОСНО И МНОГО КРАСИВО

Маестро СВЕТОСЛАВ БОРИСОВ, номиниран за „Диригент на годината“ в Германия, пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за работата си над „Летящият холандец“ от Рихард Вагнер в Държавна опера Варна; хармонията и техническите трудности в естетиката на Вагнер; „викащите“ вагнерови певци; вердиевият аристократизъм в „Летящият холандец“; рецепцията за Вагнер в Германия и България; партньорството с Вера Немирова; принципът на адаптивността; Варна в личния свят на диригента.

- Държавна опера Варна посреща маестро Светослав Борисов - преди време неин главен диригент, сега първи диригент и заместник Генерален музикален директор на Оперния театър в Магдебург, за постановката на „Летящият холандец“ от Рихард Вагнер.

- „Летящият холандец“ „долетя“ във Варна от Магдебург, където преди 7 години поставихме това заглавие с Вера Немирова. Съдействахме за създаването на партньорски взаимоотношения между оперните театри на Магдебург и Варна, в резултат на което сега разполагаме с декорите и костюмите на постановката от Магдебург, адаптирани, разбира се, към конкретните дадености.

- От „дантеленото изящество“, както обичахте да казвате за „Дон Паскуале“ на Доницети - предишната опера, която поставихте във Варна, навлизате с Вагнер в съвсем друга стилистика.

- "Летящият холандец“ е мистично, буреносно и много красиво произведение, изпълнено с драматични конфликти. Да, няма я тази дантеленост и лекота като при Доницети, но има други предизвикателства с различна трудност. Вагнер е сложен, най-напред защото не е добре познат и второ, защото хармонията при него е съвсем различна от обичайния репертоар на Варненската опера. Вагнер предполага технически трудности, той не пише лесно за оркестъра, нито за певците и стига до границите на виртуозното. Оркестърът трябва да изпълнява сложни пасажи, дамският хор във второ действие пее в скороговорка, в трето действие двата мъжки хора пресъздадат драматичния конфликт между норвежците и холандците, в унисон с природните стихии - един много силен момент с ефектна оркестрация и красива музика. Партитурата е сложна, но определено мога да кажа, че екипът се справя добре.

„ЛЕТЯЩИЯТ ХОЛАНДЕЦ“ В ПОСТКОВИД ПРОЧИТ

Видео връзка на живо и татуировка със специална символика ще видим в „Летящият холандец“ от Вагнер в режисура на Вера Немирова. Докато с нетърпение очакваме премиерата на 24 ноември, за визуалните внушения на спектакъла ни разказва костюмографът Павлина Ойстерхус. 

Между премиерата на „Летящият холандец“ на Вера Немирова в Магдебург през 2017 г. и предстоящата му премиера във Варна на 24 ноември са минали 7 години. С какво е различна варненската постановка?

За седем години се случиха много неща в световен и социален план, които влияят на нашето днешно виждане, на актуалната трактовка на произведението. И ние реагираме творчески – надграждаме, добавяме нови елементи и костюми. Нашата интерпретация е по Том Муш, който е художник на костюмите и декора от постановката в Магдебург. Една от важните за мен теми са новите работни взаимоотношения след ковид и как те рефлектират на обществото днес. В „Летящият холандец“ имаме две огромни работни групи – моряците, които работят на палубата, укротяват бурята, успяват да изведат кораба на Даланд на тих бряг с нечовешки усилия, като една машина от хора, които се трудят тежко. От друга страна виждаме шивачките, които шият и очакват моряците да се върнат. По времето на Вагнер трудолюбието и прилежността са били атестат за човешки добродетели, достатъчни за личен успех и за да си намериш подходящ съпруг, да създадеш семейство. В днешно време тези качества не са достатъчни. Постпандемичните условия засилиха отчуждението и самотата, макар че се увеличи общуването в социалните мрежи.  В нашата постановка някои от шивачките вероятно вече работят в хоум офис, носят готовата продукция веднъж седмично, очевидно са дигитално активни. По-възрастните страдат от този вид общуване и отчуждение, имаме и поколенчески конфликт.

Оперната дива СОНЯ ЙОНЧЕВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за заключителния Гала концерт на Опера в Летния театър – Варна 2023, диригента и колегите на сцената; за Тоска и другите героини от биографичната книга „15 огледала“; за новия албум „Куртизанката“ и предстоящото в зала България първо издание на Сезон „Съкровени гласове“; каузата Посланик на УНИЦЕФ за България, семейството, децата и изкуството като енигма.   

- Вашите изяви в България винаги имат емоционален подтекст – подарихте концерт на съгражданите си в Пловдив, в София пяхте с Вашия откривател за световната сцена Пласидо Доминго, пак в София, в началото на годината изнесохте концерт с любимата Ви барокова музика, а сега сме щастливи да Ви посрещнем за пръв път във Варна за заключителната Оперна гала на Опера в Летния театър. Какви чувства влагате във Варненския концерт?

- Не съм идвала във Варна може би повече от 25 години и това е моят дебют тук. Не съм пяла никога на варненска сцена, не познавам варненската публика и бих искала да видя нейната реакция. Любопитна съм да разбера какъв ще бъде този наш първи контакт, оттам идва и емоцията, свързана с концерта.

- Ще пеете за пръв път и под палката на диригента на Държавна опера Варна Кръстин Настев, който освен, че наскоро защити докторат по музика, е и Ваш съученик от Музикалното училище в Пловдив.

- Да, наистина, ние се познаваме отдавна. Спомням си, че когато бяхме на 14 или 15 години, той беше дошъл у дома, свиреше на пианото валса на Мюзета от „Бохеми“, аз пеех и той ми каза: „Ах, Соня, колко хубаво се получи, хайде сега тук да направим така, а тук така“ (засмива се). Познанството ми с Кръстин е от детството, така че варненският концерт е хубава причина да се срещнем отново на такова високо професионално ниво. 

- Фокус в програмата на Оперната гала са „Тоска“ от Пучини и „Норма“ от Белини и още отсега предвкусваме удоволствието да Ви чуем с емблематичната за ценителите на оперното изкуство ария „Каста Дива“. Що се отнася до „Тоска“, ако съдим по ангажиментите Ви - от дебюта в Метрополитън опера, през триумфа в Арена ди Верона, във Виенската Щатсопера и на много други сцени, без да забравяме предстоящите спектакли в Йокохама и Токио – изглежда, че с Тоска прекарвате най-много време заедно.

- Да, наистина (усмихва се). „Тоска“ е една от най-често поставяните опери. В ежегодните световни класации първото място винаги си оспорват „Тоска“ и „Травиата“. Изключително много харесвам „Тоска“ и колкото повече я пея, толкова повече я обичам.

Сребрина Соколова – режисьор 

Дългоочакваният концерт на Соня Йончева, под диригентската палка на Маестро Кръстин Настев, ще постави края на един летен сезон, в който имахме 22 уникални и сами по себе си ярки музикални вечери. Имам честта, удоволствието и творческото предизвикателство да бъда режисьор  на четири от големите концерти във фестивалната програма. Пред мен стоеше задачата, а и вътрешната моя убеденост да понесем на публиката различна емоция, чрез различна концепция за визията на отделните концерти и тя да се движи във възходяща посока. Тази концепция, от една страна се оформя от концертната програма, но от друга страна и от личността на изпълнителите. 

В това отношение финалната оперна гала се оформи концептуално мигновено. Силно вдъхновение получих от личността на солистите в концерта и особено от тази на изключителното българското сопрано Соня Йончева. Наблюдавайки нейната кариера сме убедени, че оперното изкуство определено не е останало в миналото, а има своя живот сега и в бъдещето. Поддържайки тази идея, започната още с Tutti Verdi, чиято втора част беше под мотото „Верди – днес, утре, завинаги“, избрах да изградя визията не чрез екран с проекция, а с помощта на LED панели в интересна конфигурация, съчетани с LED осветление. В тази посока искам да подчертая ползотворната работа по визията с  Марин Маринов (Мултимедия) и специалистите по осветление при ТМПЦ Варна – Даниел Йовков и Денислав Григоров. Заедно ще се постараем да  създадем бляскава атмосфера, каквато подобава на нашите родни български оперни звезди с активна международна кариера. Освен великолепната Соня Йончева, в концерта ще вземат участие Валентина Куцарова - мецосопран, тенорът Милен Божков, баритонът Пламен Димитров и басът Ивайло Джуров. С всеки един от тях сме горди и щастливи, че ще пеят на нашата сцена.  

Дни преди блестящия финал на Опера в Летния театър – Варна 2023 диригентът на Варненската опера Кръстин Настев споделя как се готви за това изживяване от световна величина и какво ще поднесе на публиката репертоарът на оперния гала концерт на 31 август. 

Предстои ни един наистина грандиозен финал на XIV Опера в Летния театър – оперна гала с участието на Соня Йончева. Какво да очаква публиката и какви са предизвикателствата пред диригента?

Богатият афиш на летния оперен фестивал завършва с един дългоочакван концерт – оперна гала, със специалното участие на Соня Йончева. Почитателите на оперното изкуство в морската столица ще имат възможност да се срещнат за първи път с един артист от най-висока класа, на върха на своята световна кариера.

Предизвикателствата за диригента са няколко, като на първо място бих отличил откритото пространство, чието озвучаването е нелека задача. Има огромна разлика от естествената акустика на закритата зала и пречупването на звука през микрофоните. Звукът, който достига до публиката, зависи изцяло от техниката и от професионалния подход на озвучителите. Надявам се, че ще успеем да направим добър баланс и добра звукова среда.

В музикален аспект винаги акомпанирането на солисти, без значение дали са певци или инструменталисти, е предизвикателство. Синхронизирането между Аз-а на солиста с останалото звучащо тяло (оркестъра) нерядко поставя трудности и препятствия. Но когато солистите са с богат сценичен опит, има диалог и разбиране, работата върви леко и приятно. Вярвам, че този път ще бъде така.

Музиката на композиторите от течението в италианската музика, наречено verismo, също поставя трудности пред диригента. Характерните черти на този стил са отразяването на действителни събития от живота, социални конфликти и силно драматични ситуации, които са изразени чрез неочаквани промени в темпата, екстремни динамически нюанси, сложни ритмични построения и честа смяна на размерите. Всички тези особености изискват задълбочена работа, вещина, разбиране, отдаденост и колективно съдействие в интерес на общото изпълнение.

КРАСИМИРА СТОЯНОВА: ИДЕАЛЪТ Е НЕПОСТИЖИМ

Звездното сопрано Красимира Стоянова, която поднесе в Опера в Летния театър вълнуващите образи на Дездемона в „Отело“ и Аида в „Аида“ от Верди, гостува отново във Варна в ролята на Тоска от едноименната опера на Пучини, при това на рождения си ден 16 август. С Тоска оперната дива триумфира само през тази година във Виенската Щатсопера, Сиена и Токио. „Красимира Стоянова съумява да владее гласа си оптимално – при нея няма ненужно форсиране, а впечатляваща интензивност във всички регистри и сила на звука. В актъорско отношение тя изгражда цялата палитра от чувства в персонажа – любов, ревност, страх, отчаяние“, отбелязва по този повод австрийската критика.

Колко различна може да бъде Тоска, какъв е идеалът на Пучини в „Тоска“, какво сближава Аида и Тоска, Тоска и Красимира Стоянова; как се чувства световноизвестната певица във Варненската опера и какво си пожелава за рождения ден, на който ще пее Тоска, са някои от темите в разговора между нея и Виолета Тончева.

Колко различна е Вашата Тоска на различните сцени?

Тоска по начало е специална героиня, създадена съвършено от Пучини и всяко нейно изпълнение би трябвало да се доближава до Пучини. Моделът на Пучини, като драма, като театър, като музикално и цялостно развитие на образа е много силен и въздействащ, така че моят стремеж е да се доближа максимално до идеята на композитора. Разбира се, нормално е да има разлика в различните интерпретации, в зависимост от това, в каква постановка чисто психологически е разгледана операта, както и от условията, в които ще бъде проведен спектакълът. Варненската продукция, която е издържана в класическа посока, не се различава като интензитет от „Тоска“ в Сиена например. „Тоска“ в Токио беше концертно изпълнение с полусценично разгръщане на цялата опера, така че ние се опитахме да направим мащабно маркиране на образите, като избрахме точните и най-въздействащи щрихи, без да изпадаме в ненужни детайли. Сега във Варна ни предстои оперен гала спектакъл, в който ние, певците, ще вложим цялата си представа за „Тоска“, цялото си мислене за операта. Ще се получи интересна смесица от различни идеи и сценични превъплъщения и съм убедена, че ще поднесем хубаво събитие. Лично аз, както всеки път, така и сега, ще се стремя към този идеален модел, който Пучини е заложил в „Тоска“.

ПЛАМЕН ДИМИТРОВ – АЛБЕРИХ В „ПРЪСТЕНЪТ НА НИБЕЛУНГА“ И СКАРПИЯ В „ТОСКА“

Поздравления най-напред за успешното ти участие в първия Вагнеров фестивал в България!

Безкрайно съм щастлив, че бях част от този мащабен проект, при това в главната роля на нибелунга Алберих от „Пръстенът на нибелунга“, който участва в три от четирите заглавия на тетралогията,като ролята му в първото заглавие „Рейнско злато“ е много голяма и особено сложна. Репетиционният процес беше забележителен, от него можеше да се извлече максимумът. Всички знаят, че маестро Пламен Карталов е взискателен режисьор, който успява да извади най-доброто от артиста. Постановката му е невероятна, във всеки един момент той пресъздава музиката като във филм, в който веднага разпределя нещата по местата им или както самият той обича да казва, да има постоянен диалог между музиката и сцената. Сложността идваше и от DVD записа, който Националната телевизия направи за разпространение в цял свят. Едрите планове изискваха специално внимание.

Казват, че за да преодолееш изпитанието Вагнер, трябва да си много издръжлив и като характер, и като глас...

Наистина е така и сега вече мога да кажа, че съм горд със себе си. Справих се, въпреки трудностите, още повече, че бях разпределен сам в роля, докато другите бяха по двама за роля. Всъщност изпитанието беше тежко за всички, не на последно място за техниците, които за да управляват огромните пръстени трябваше да престояват вътре тях, в продължение на няколко часа, при това в най-големите горещини.

ЛЮБИМАТА МИ АРИЯ Е "E LUCEVAN LE STELLE" (И ЗВЕЗДИТЕ БЛЕСТЯХА)

МИЛЕН БОЖКОВ – КАВАРАДОСИ В „ТОСКА“

Сюжетът на „Тоска“ е много драматичен, накрая двамата влюбени умират, убит е дори коварният Скарпия и публиката винаги реагира емоционално. Щастлив съм, че след „Аида“ с изключителната Красимира Стоянова отново си партнирам с нея в „Тоска“. За мен това е голяма отговорност, никак не ми е лесно, всеки ден с нея е едно училище. Тя ми показва някои детайли, които ми помагат да изградя още по-добре ролята си и аз съм ѝ много задължен. Смея да кажа, че покрай „Отело“ миналата година, „Аида“ и „Тоска“ тази година, станахме добри приятели. Радвам се, че имам възможността да пея, под диригентската палка на маестро Павел Балев, с прекрасни колеги като Пламен Димитров, Евгений Станимиров и всички артисти и музиканти на оперния театър в родния ми град.

Харесвам моя герой Каварадоси, един достоен герой и една от хубавите тенорови партии. Като всяка роля, така и тази носи предизвикателства за певеца, но за мен те не се състоят в доброто изпяване на един тон от началото до края, а в умението да покажеш всички нюанси, всички бои, които композиторът е заложил в образа. Любимата ми ария е "E lucevan le stelle" (И звездите блестяха), мисля, че тя е любима и на публиката.

„ТОСКА“ ИЗГРАЖДА НОВ СТАНДАРТ В ОПЕРНИЯ СВЯТ

МАЕСТРО ПАВЕЛ БАЛЕВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за нарушаването на оперните традиции от Пучини и особеностите в партитурата на „Тоска“; откъсването от типичния италиански оперен стил и красивото пеене в търсене на по-натурален подход при водене на вокалната линия; постигането на фина нюансировка и прозрачно звучене; изчистването от наложени вредни традиции; изборът да бъдеш верен на композитора и защитник на партитурата. 

Как „Тоска“ се вписа в творческата Ви биография?

Първата „Тоска“, която правих, беше през 2001 година и вече повече от 20 години се занимавам периодично с това заглавие, а през 2025 година ми предстои нова постановка във Франция. Развивал съм се с тази творба, с времето осмислям и променям някои неща, на базата на натрупания опит и това, което ме изгражда като диригент. Самата „Тоска“ изгражда нов стандарт в оперния свят. С „Тоска“ Пучини съвсем осъзнато загърбва типичната италианска оперна традиция, дистанцира се от обичайната подредба на соловите номера и ансамблите. „Тоска“ не се ориентира по структурата на Вердиевите опери, както и по белкантовата архитектоника на Белини и Доницети. Срещат се поредица от дуети, което е в пълен противовес на тогавашната оперна традиция.

Ролята на Ники Марон, сестрата на звездата Рейчъл Марон, е голямо предизвикателство за мен, защото като певица рядко съм се сблъсквала с актьорската професия. Сега Борис Панкин ме предизвиква в тази посока и аз съм му много благодарна за това. Образът на Ники е драматичен и труден, но в същото време и близък до всеки от нас. Кой ли не се е чувствал недооценен или не е успял да прескочи летвата, която си е поставил, или пък не е постигал големите си мечти. Като Ники аз се отказвам от любовта си, претърпявам и други сериозни лични крахове, а накрая ме убиват. За да пресъздам всичко това, разчитам на интуицията си. Следвам себе си и първото усещане, което обикновено остава най-вярно. Съобразявам се с всички указания и корекции на режисьора и съм открита за всякакви препоръки, защото искам да натрупам опит в актьорската игра. Чувствам се прекрасно в екипа на „Бодигард“ и този мюзикъл ще остане завинаги в сърцето ми.

АКТРИСАТА ОТ УЕСТ ЕНД ЛОНДОН МАНАЛ ЕЛ ФЕЙТУРИ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за участието си в мюзикъла „Бодигард“; подготовката за срещата с музиката на великата Уитни Хюстън със специален фитнес и хранителен режим; решението да научи ролята си на български, един от шестте най-трудни езика за нея и защо в България е по-хубаво от Америка; още за емоцията на момента в театъра и удоволствието да се развива като артист в екипа на „Бодигард“.

Защо харесвате музиката на Уитни Хюстън?

Израснала съм с нея, всяка песен е свързана със спомен. Но сега трябваше да науча песните ѝ за ролята на Рейчъл Марон в „Бодигард“. След като Уитни Хюстън приема ролята, Кевин Костнър я чака година и половина да се освободи за участие в продукцията. Първоначално една афроамериканка отказва ролята, след което Костнър кани Уитни да се яви на прослушването, впечатлен от последния ѝ филм. Всяка песен е свързана с нещо, което се случва в живота на Уитни, макар че не тя е писала песните. Но подборът е неин и това е от съществено значение. На мен като актриса тази роля много ми допада. Старая се да развия героинята си, макар че никой не може да се сравнява с Уитни Хюстън. Тя е като Елвис Пресли, една от световните икони. Ще звучи смешно, ако кажа, че искам да съм като нея. Така че аз не играя Уитни Хюстън, аз играя ролята на  Рейчъл Марон, която изпълняваше Уитни Хюстън.

ПОЖЕЛАВАМ НА КЕВИН КОСТНЪР ДА ИГРАЕ В МЮЗИКЪЛ

ОРЛИН ГОРАНОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА с едносрични и иронични, но важни отговори за ролята си в мюзикъла „Бодигард“

- Орлин Горанов с още една роля в „короната“, този път на самия Бодигард...

- Благодаря за този въпрос (иронично). Ей така, събудих се една сутрин и се видях щастлив като Бодигард. Но не като Кевин Костнър, защото той не е играл в мюзикъл, което му пожелавам от сърце.

- Освен в телевизионният формат „Последният печели“, за Вас няма тайни на поп сцената, в операта и в мюзикъла. Кой жанр все пак предпочитате?

- Харесвам мюзикъла, защото той е квинтесенция на всичко, което правя. Като всяка една роля и ролята на Бодигард има своята специфика и трябва да бъде добре отработена, така че гледам максимално да вляза в кожата на моя герой, за да се получи добър образ. Такъв, какъвто трябва да бъде. Ролята е доста широкопластова и аз ще се опитам да направя един такъв бодигард, който е верен.

- И се влюбвате в Уитни Хюстън...

 - Моята Уитни Хюстън – Манал ел Фейтури, е много емоционална, красива, изключителна актриса и добър колега. Мисля, че ще стане страхотен спектакъл. Не звезден, защото звездите са на небето и още не сме ги видели да ходят по земята. Но пак казвам, оставам с надеждата, че ще се получи едно добро шоу.

- С ирония и самоирония поддържате сякаш лека дистанция...

Защото, както обикновено, съм сам, винаги много сам... (придобова тъжен вид, после се разсмива) Не ми вярвайте, това беше реплика на моя герой.

Вашият Франк Фармър излъчва, освен всичко останало, и едно особено благородство. То, благородството Ви е „присъщо“ още от Дон Кихот и Дон Ликууд, ако се върнем към онези хубави варненски мюзикъли „Човекът от Ла Манча“ и „Да пееш под дъжда“. Как „съжителствате“ с толкова благородници?

Елате на премиерата на „Бодигард“ и ще разберете (засмива се).

 

РЕЖИСЬОРЪТ БОРИС ПАНКИН пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за работата си над мюзикъла „Бодигард“; постановъчния екип и преобладаващите млади артисти; срещата между двама професионалисти от различни сцени - Рицаря на мюзикъла в България Орлин Горанов и актрисата от West End Лондон Манал Ел Фейтури в ролите на бодигарда Франк Фармър и певицата Рейчъл Марон; предизвикателството да изпееш 14 хита на Уитни Хюстън един след друг и същевременно да говориш български; благородството да се откажеш от любовта. „Бодигард“ – 22 юли, 21.00, Опера в Летния театър – Варна 2023. Премиера за България

- Има няколко неща, които със сигурност правят Борис Панкин щастлив – любимите му кучета и мюзикълите, които поставя. Последната му любов е „Бодигард“ – премиера за България във Варна.

- Най-щастлив ме правят децата в Американския колеж, които обучавам, не за да станат непременно артисти, а за да се научат да разбират и обичат изкуството. Да, кучетата са моите деца. И да, „Бодигард“ е последната ми любов, вече двегодишна, като имам предвид всички етапи, през които трябваше да се премине, за да стигнем до постановката. Неочаквано за мен „Бодигард“ се оказа нов етап в творческия ми път. Избрах да работя с хора, с които досега не съм работил - костюмографката Първолета Чавдарова – Летиция и сценографа Денис Иванов. Летиция има дългогодишна практика в балетни постановки, работи в Русенската опера и е главен художник на Националния балет в Косово, в Берлинската опера постави неотдавна опера на Хендел, а „Бодигард“ е първото ѝ участие в мюзикъл. Наред със 150-те великолепни костюма за „Бодигард“, тя изработи за мен специално сако, с което ще се поклоня на премиерата.

Илина Михайлова: Обожавам всички качества на Норина

Това е роля, която Ви пасва като ръкавица, подхожда силно на сценичната Ви енергия. Има ли все пак предизвикателства в партията на Норина, къде е спецификата на образа?

Това е една много обичана от мен роля, с нея спечелих конкурс в Комо, където наградата беше да пееш в „Дон Паскуале“ в четири големи италиански театъра. С Норина съм се срещнала още преди 20 години и от пръв поглед се влюбих в този персонаж – толкова женствена, толкова хитра, енергична и романтична. Доницети го е написал прекрасно – една жена ще мине през всички препятствия, ако е решила да се бори за своята любов.

Драматични или комични сюжети посреща с по-голям ентусиазъм съвременната оперна публика?

Съвременната публика има различни нужди, но съм забелязала, че след комедия всички излизат от салона усмихнати, въодушевени, заредени с весели емоции. Разбира се, не можем да отречем шедьоврите с драматичен край, но комедия може би се прави по-трудно. Трудно е да останеш сериозен, докато разиграваш смешни шеги, така че в актьорски план бих казала, че е по-лесно да пресъздадеш трагедия, отколкото комедия.

Комедията на пръв поглед е „по-лека“ за пеене. Така ли е в действителност или напротив?

Комедията на пръв поглед наистина звучи и изглежда по-леко, тъй като и самата техника на пеене трябва да бъде по-бравурна, има повече пасажи, гами, височини, стакати, което публиката отразява като феерично пеене. Това изобщо не значи, че за артиста е по-лесно. Напротив, трябва да има много концентрация, всички вокални трудности да са толкова добре овладяни, че наистина у хората да остава усещане за лекота. Комедията всъщност е труден артистичен и вокален опит, който ние артистите трябва да покажем по най-добрия начин.

Ще пеете Дон Паскуале на премиерата в Опера в Летния театър - 2023. Усещате ли се достатъчно творчески зрял, за да се превъплътите в този образ?

Преди години дебютирах в прекрасната постановка на Кузман Попов и ролята ми допада изключително много. За мен това е една от най-комичните роли, в които съм играл, другата е на Дон Базилио.

Какви са вокалните и хореографските предизвикателства на ролята?

В арията трудността ми е във въздуха. Тъй като имам много малки паузи да дишам, а в същото време сценично се движа много, се задъхвам и е много смешно накрая, когато казвам „Son rinato!“ (Преродих се!), а всъщност съм в кислороден дефицит. Ролята е пълна с много комични ситуации и е наистина една от любимите ми, макар все още да не съм я играл достатъчно много.

Чисто комичен ли е образът на стареца, който бленува за млада жена, или има и по-дълбоки нюанси?

Истината е, че ако Ернесто беше приел молбата на чичо си да се ожени за жената, която му е намерил, сюжетът щеше да е различен и със сигурност не така забавен! Дон Паскуале започва да си търси жена с помощта на доктор Малатеста, за да натрие носа на племенника си, но играта му харесва до момента, в който Норина за броени секунди се превръща от жената мечта в жената чудовище. Разбира се, образът на Дон Паскуале е комичен, а след шамара – и тъжно задълбочен.

Съпружеската ви двойка се пренася и на сцената в този сюжет. Лесно ли се сработвате с Илина, или се случва да имате разногласия около изпълненията? Репетирате ли дуетите си вкъщи?

Когато съм на сцената с Илина, винаги е много забавно (най-вече в комичните опери)! Много е приятно да си около нея, защото е добре подготвена и дава сто процента от себе си. Разбира се, пеем си дуетите заедно, а понякога имаме разногласия, които много рядко се превръщат в спор, но със сигурност не чак толкова ожесточен както в тази творба.

Кое в „Дон Паскуале“ прави творбата актуална и днес?

Сюжетът винаги е бил и ще остане актуален в днешно и бъдеще време, като изключим това, че в реалния живот жената след развода взема половината покъщнина, докато тук играта с нотариуса е фиктивна и всичко е само шега и добре скроен план.

ДА ЖИВЕЕШ ЛЮБОВТА НА КАЛАС И ОНАСИС

ЕВА ПЕРЧЕМЛИЕВА и МАРИОС АНДРЕУ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за емоционалната си среща с великата любовна двойка Мария Калас и Аристотел Онасис в операта-мюзикъл „Калас и Онасис“ от Христос Папагеоргиу. Продукция на Държавна опера Варна, световна премиера 21 юни, 12 август, 21.00, Опера в Летния театър – Варна 2023

- Какво означава за Ева Перчемлиева да пресъздаде образа на божествената Мария Калас?

- Ева Перчемлиева: Още в началото ме грабна самата идея, че е написана съвременна творба за Мария Калас, която всички сопрани по света обожават. Малко е да кажа, че за мен е чест да бъда първата Мария Калас в световната премиера на операта-мюзикъл „Калас и Онасис“, това е повече от чест. Когато започнах да се подготвям за прослушването, се задълбочих в нейната биография и бях разтърсена от трагичната й съдба. Хората я познават предимно като певица, най-великата певица на всички времена, но знаят малко за нея като човек. Тя е имала нерадостно детство, израсла е без ласката на родителите си, които очаквали момче, а се родило момиче. Нямала избор за нищо, наложили й дори заниманията с пеене. Амбициозната й майка се интересувала единствено от кариерата на дъщеря си и не я дарила с любовта, от която всяко дете има нужда. Всичко това белязало характера и живота на Мария. Посветила се на операта, тя достига неземни висоти в изкуството, но пропуска личното си щастие.

- Защо една оперна дива се оставя на мъж да погуби живота й?

- Ева Перчемлиева: Отговорът е лесен. Мария, свикнала да я харесват като певица, изведнъж среща мъж, който я харесва като жена. Разбира се, тя и за него е великата Калас, но това не е от първостепенно значение. С този естествен, весел и забавен човек, със силно развито чувство за хумор, тя се е чувствала като дете.

- Хм, весел и забавен човек... Имаме сякаш различна представа за Онасис - егоцентричен и високомерен финансов магнат, преследващ единствено личните си интереси. Какво мисли Мариос за своя герой?

- Мариос Андреу: Това, което казваш, е вярно и не съвсем. Онасис наистина е бил доминантен, целеустремен, решителен. Човек на действието, той сам определя правилата, не се съобразява с нищо и никого, никому не дава обяснение, винаги взима и получава това, което иска – от любовта до убийството. Той стига до край във всяко свое начинание и на мен ми беше трудно да пресъздам точно тази негова същност. Да настроя съзнанието и чувствителността си така, че докато изпълнявам ролята, да не се отклонявам нито за миг от основното в характера му. А срещата с Мария за него е била като магия, той няма какво да вземе от нея, той просто силно се влюбва.

АЛБЕНА ДАНАИЛОВА, концертмайстор на Виенската филхармония пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА и МИЛА ЕДРЕВА за първата си среща във Варна с Концерта за цигулка и оркестър на Панчо Владигеров; обиграният диригентски жест на Павел Балев; удобно написаната солова партия; типичните „панчови модулации“; класическата музика по съкратени формули като обедняване на човешкия дух; камерните формации като реклама; поуката от ковид пандемията за незаменимото живо преживяване; уеднаквяването, дигитализацията и изкуственият интелект срещу вертикала на изкуството; новото произведение като ново начало и нов път, който трябва да се извърви.

- Чудесно е, че след като Албена Данаилова свири със Софийската филхармония, Оркестъра на БНР и на Радио Класик ФМ, сега я посрещаме за пръв път във Варна за симфоничен концерт с Оркестъра на Държавна опера Варна и маестро Павел Балев. Какво е усещането от първите репетиции?

- Във Варна не съм за пръв път, но наистина за пръв път свиря с оркестъра на Варненската опера. Познавам се отпреди с маестро Павел Балев, с когото имахме премиера в Германия. Сблъскването с една симфонична творба на Панчо Владигеров, написана за цигулка и оркестър, както и с обигран диригентски жест, който събира нещата заедно, е вълнуващо. Да, развълнувана съм, защото съм на родна сцена и ми предстои премиера.

- Предполагам, че рядко свирите български творби, но когато има такъв случай, подхождате ли по различен начин към тяхната интерпретация или професионалното Ви отношение е същото, както при всяко друго произведение?

- И едното и другото. Отношението трябва да бъде професионално, но у мен всеки път нещо трепва, пробуждат се някакви усмивки от миналото и ме застигат мелодии, които напомнят за нашия фолклор и за всичко това, което сме ние, българите. Разбира се, че има такъв български елемент, но специално в този концерт той почти липсва, като изключим последната част.

- Концертът за цигулка и оркестър на Панчо Владигеров е знаков в много отношения - за пръв път е изпълнен от Берлинската филхармония, с него Панчо Владигеров като композитор и Любен Владигеров като солист записват първото българско участие в Залцбургския фестивал. И ето сега първата жена-концертмайстор на Виенската филхармония ще бъде солист на същия концерт във Варненския Великденски музикален фестивал. Любопитно е, от Вашата гледна точка на цигулар, как е написан този концерт, доколкото се знае, че в композирането му Панчо Владигеров е вземал предвид мнението на своя брат-близнак Любен Владигеров.

- Концертът е написан много удобно за цигулка, като изключим типичните „панчови модулации“, с които се изсипват тонове ноти и от мен, и от оркестъра. Като цяло музиката е приятна за свирене и наистина удобна за ръцете, което показва, освен намесата на Любен Владигеров, и чудесната симбиоза между двамата братя.

ДА ВОДИШ ВИБРАЦИЯТА С МИСЪЛ

ТЕНОРЪТ КАЛУДИ КАЛУДОВ разказва пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за интелекта, който е по-важен от гласа и може да превърне дефекта в ефект; влиянието на народното пеене върху българските тенори; незабравимите уроци на Никола Николов, пренесени от сцената и в педагогическата дейност на Калуди Калудов; грешната представа за събуден и несъбуден глас; любимият герой Де Грийо от „Манон Леско“ на Пучини; сравнението с Карло Бергонци и престижното място на Калуди Калудов в класацията на 10-те най-добри тенори в света; първата и последна среща с италианските клакьори; рисуването, с което певецът има какво да каже на своята публика; наградата „Феникс“ на Държавна опера Варна за 70-годишния му житейски път и блестящата 45-годишна кариера, свързана и с оперната сцена в родния град.

– Красотата на операта създават всички гласове, но все пак публиката поставя тенора на пиедестал. Любопитно е какво мисли за това един познат на целия свят тенор като Калуди Калудов.

– Това за пиедестала е много красиво казано. Наистина тенорът е глас, който винаги  печели със своя висок регистър. Той раздава лъчезарност на сцената и много любов, винаги играе любовници, приятели, женихи и т.н., така че сигурно това е една от предпоставките, които до известна степен правят тенора първостепенен. Но той не бива да се осланя на това предимство, защото интелектът е по-важен от гласа. Интелектът винаги може да обърне дефекта в ефект и да превърне дори грозния глас в един много кантиленен глас, който да създава емоции и да доставя удоволствие. Като певец, а и като вокален педагог, аз винаги поставям на първо място интелекта на човека. Погледнато професионално, в момента в който запява певецът, той усеща  вибрацията на гласа, която трябва да води с мисъл. Това наричам умение да пееш в хармония със себе си. С две думи не мога да го обясня, защото педагогиката е свързана и с показване, педагогът е длъжен да покаже как да бъдат покрити изискванията му. Така че техниката на пеене е проста, но не е достатъчна за изграждане на ярка кариера.

– Трябва ли да противопоставяме българските срещу италианските тенори, българските баси срещу руските, примерно, или всичко зависи от индивидуалността и школата, която формира и моделира певеца?

– Да, географската предопределеност има значение. В по-южните страни, като Испания, Италия, също България, се раждат повече красиви и богати гласове, в сравнение с други страни. Освен това бих казал, специално за българските тенори, че са повлияни от нашето народно пеене. Тази икономичност и дълга фраза, която притежава един български тенор, нямат тенорите от много други страни. Наблюдавал съм го неслучайно, тъй като винаги съм се интересувал от една по-дълга фраза в пеенето. Имам предвид, че зародишът на музикалната култура трябва да се търси във фолклора на нацията. Ако в испанския и португалския фолклор има много проточени и тъжни песни, а италианската музика изобилства с канцонети, то българските народни песни също се отличават със своя специфика. Баба ми казваше – викнал, та запял. И наистина, ако човек не викне и не провокира движението на изтичащата вибрация, той не може да продължи по-нататък.

РЕПЕТИЦИЯТА Е МОЕТО ВРЕМЕ

Пианистката ВЕСЕЛИНА МАРИНОВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за творческия си път на корепетитор във Варненската опера; ролята на корепетитора като медиатор, балансиращ между стила на произведението, концепцията на диригента и индивидуалността на певеца; различните прочити на едно и също произведение; солистите от миналото и днес; „Норма“, „Мнимият болен“, „Турандот“ и моментите, които я правят щастлива.

Как Варненската опера стана твоя професионална съдба?

След като завърших Музикалната академия в Пловдив с пиано и педагогика, работих няколко години с детския хор на маестро Захари Медникаров. Не съм и допускала, че някога ще сменя хора с операта, но после срещнах драматурга на Варненската опера Анелия Събева, моя преподавателка по история на музиката в Музикалното училище във Варна и тя ми предложи да се явя на изпита за корепетитор. В журито влизаха диригентът Иван Филев и пианистката Катя Христоманова, която имаше богат опит с много диригенти, а това е особено важно за един корепетитор. От нея научих много за сложната работа на корепетитора, общуването с диригентите и певците и целия репетиционен процес. Спечелих конкурса и от 1987 г. досега Варненската опера стана мой втори дом.

И така до предстоящия Първи март, този хубав български празник, на който солистите на Варненската опера ти посвещават специално събитие. Насловът на концерта „В началото бе корепетиторът“ препраща с усмивка към библейската истина „В началото бе словото“. Не може да отречеш, че в операта тази аналогия има своето основание...

Приемам го, но само с чувство за хумор (усмихва се). За мен операта е най-изумителното изкуство, защото събира в едно всички видове изкуства. И ако на сцената се виждат солистите и хорът, а в оркестрината свири оркестърът, това далеч не е истината за сложната подготовка на спектакъла. Това е само крайният продукт - магията и красотата на операта, на които зрителите се наслаждават. А за да се стигне до тях екипът преминава през дълъг репетиционен процес, който може би е малко скучен, но без него не може. Необходимо е партиите да се усвоят технически и да се намери стила на произведението, за да може певецът така да се срасне с ролята, че да пресъздаде максимално вярно характера на своя персонаж.

ЛИНКА СТОЯНОВА СЕ ЗАВРЪЩА НА СЦЕНАТА С "НОРМА“

9 февруари 2023, 19.00, Държавна опера Варна

На 9 февруари 2023 г. Държавна опера Варна ще представи „Норма“ от Винченцо Белини под диригентската палка на Вилиана Вълчева, която бе на диригентския пулт и на премиерата на това заглавие в Опера в Летния театър през 2016 г. Забележителното тук е, че не друг, а именно оперният театър във Варна поставя за пръв път в България белкантовия шедьовър на Винченцо Белини на 23 май през далечната 1972 г. В постановъчния екип са били видните български оперни творци, свързали за дълго време кариерата си с Варненската опера - диригентът Недялко Недялков, режисьорът Михаил Хаджимишев и художничката Ани Хаджимишева, родители на фотографа Иво Хаджимишев. През 2016 г. втория прочит на белкантовия шедьовър прави незабравимият главен режисьор на Държавна опера Варна Кузман Попов, който е и сценограф на постановката с художник Ася Стоименова. А за предстоящия спектакъл на 9 февруари с маестра Вилиана Вълчева работят също Надежда Маккюн – диригент на хора, Даниел Йовков – светлинен дизайнер и Димитър Иванов – мултимедия. В ролята на Норма ще приветстваме Линка Стоянова, която заедно с Дария Масиеро блестеше на премиерата през 2016 г., а сега със същата роля отбелязва голямото си завръщане на сцената след известно отсъствие. Във великолепния солистичен състав са включени Силвия Ангелова – Адалджиза, Валерий Георгиев – Полионе, Гео Чобанов – Оровезо, Бойка Василева – Клотилде и Христо Ганевски – Флавио. Хор и оркестър на Държавна опера Варна.

"Норма" в режисьорския прочит на Кузман Попов е едно невероятно красиво зрелище, с чудесни костюми, спираща дъха динамика на действието и забележителното сопрано Линка Стоянова в ролята на жрицата и майката, изправена пред трудния избор между властта и любовта", пише музикалната критичка Елена Хаберман за премиерата 2016 на „Норма” в авторитетното списание „Der neue Merker – списание за опера и балет във Виена и цял свят”.

„Впечатляващата сценография, всъщност един красив, създаден с много фантазия и богатство от цветове фон, допълнен само с няколко заменяеми елементи от декора, е дело на режисьора Кузман Попов, който поднася отчетлив и пределно разбираем прочит на операта. Костюмите на Ася Стоименова са прекрасни и много добре синхронизирани в цветово отношение със сценографията. Да добавя към това и великолепните светлинни решения“, обобщава Елена Хаберман.

„Обичам това, което правя и се чувствам длъжна да го споделя. Нищо друго няма значение за мен, когато изляза на сцената. На сцената съм спокойна, концентрирам се, раздавам се изцяло. На сцената съм щастлива”, споделя за своята Норма през 2016 г. Линка Стоянова.

Известното сопрано разказва в книгата „Пристрастно. Операта на Варна“ от Виолета Тончева, изд. ФИЛ 2022, за старта на кариерата си в Германия, пристрастието си към някои оперни героини, дарбата да не изпитва сценична треска, пеенето като физиологичен и мисловен процес, операта като призвание и спасение.

TOP