French (FR) 
English (UK) 
БЪЛГАРСКИ
Личности
Интервю на Виолета Тончева с големия български тенор Арсений Арсов по повод 35-годишната му сценична дейност
Арсений Арсов е солист на Варненската опера, на международната оперна компания „Eurostage”, гост-солист на Софийската национална опера. Пял е на престижните оперни сцени в Мадрид, Барселона, Амстердам, Лисабон, Атина, Рим, Хага, Хараре, Будапеща, Прага, Монте Карло, Линц, Берлин, Кайро, Пекин, Сеул, Москва, Лозана, Цюрих, Тел Авив и др. Спечелил е редица национални и международни конкурси, носител е на награда „Варна” за 2008 година. През 2012 година е удостоен със «Златна лира» на Съюза на българските музикални и танцови дейци за високи постижения в областта на оперното изкуство. През 2016 година, по повод 35-годишната му творческа дейност, е отличен с Почетен знак за заслуги на кмета на Община Варна.
Държавна опера Варна ще отбележи творческия празник на своя водещ тенор със специалния концерт „Историята на една любов” на 26 ноември 2016 г. от 19 часа. В концерта ще участват Арсений Арсов, Ирина Жекова, Христо Ганевски, Вяра Железова, Станислава Марчева, Александър Мутафчийски, Лили Мартиросян, Пламен Михайлов, Звезделина Тодорова, Елена Динева, танцови двойки от Клуб за състезателни танци OdessosDance. Водещ Кирил Аспарухов
- Историята на една любов – какво красиво обобщение за смисъла на един живот, отдаден на операта. Кога започна тази любовна история?
- Моята покойна майка ме заведе на опера, когато бях на 4 години. Играеха „Риголето”, нищо не разбирах, но бях запленен от видяното. По-късно разбрах, че това е било дипломната работа на Сабин Марков, а след години съдбата ме събра с този баритон на сцената на „Еркел Театър” в Будапеща, пак в „Риголето”.
Като ученик във Френската гимназия вече имах активно отошение към операта и редовно посещавах спектаклите на Варненската опера. Тогава певците работеха с двама вокални педагози Веселина Зафирова и Вяра Здравeва. Веселина Зафирова изигра решаваща роля в развитието ми като певец. Тя ме подготви за Академията само за 3 месеца и така любовта ми към операта се превърна в историята на моя живот.
Другата личност, която ме посвети в изкуството на операта е моят вокален педагог проф. Благовеста Карнобатлова-Добрева. Тя ми разкри постулатите на италианското пеене. То изисква непрекъснато усъвършенстване и непрестанна борба със самия себе си. Трябва непрекъснато да се бориш, да спазваш режим, да отбягваш лютиво, сладолед, газирани напитки, преди концерт задължително да се концентрираш, да се подготвиш ментално за предстоящото изпитание. Не може ей така да се отпуснеш щастливо и да излезеш на сцената.
- Кои са принципите или събитията, определили творческото ти развитие в годините?
Росини счита, че са необходими минимум 7 години за придобиването на добра певческа техника. На великата Мария Калас са й били необходими 20 години, за да стигне до Миланската скала. Неслучайно именно тя осмисля драматургически фиоритурните белкантови фрази. Приближавайки се максимално до мисленето на композитора, тя дава театрално обяснение на музиката в белкантово построената фраза и в това се състои част от нейния огромен принос в оперната история.
Спомням си в тази връзка и изключителните Мария Бохачек и Тодор Костов, които във варненската постановка на „Норма” от 1974 г. постигнаха апотеоз на белкантото.
Прелом за мен беше постановката на Димитър Узунов „Силата на съдбата” от 1970 г., в която този оперен певец, един от най-значимите в историята ни, внесе в режисурата своята певческа индивидуалност. Изхождайки от същността си на певец, в качеството си вече на режисьор, той беше обърнал внимание не само върху големите роли, но и върху т. нар. компримарии - второстепените роли, застъпени от големи певци. Малките роли са важен компонент, без тях не може да се получи хомогенно представление. Съвършенството на тази постановка ме накара да се влюбя завинаги в операта.
- Златен период за Варненската опера...
- Тогава пееше плеяда от великолепни певци – Стефан Циганчев, Ранко Дюлгеров, Михаил Зидаров, Лиляна Анастасова, Ваня Кокошарова, Йорданка Тенчева. През 1981 година, когато аз постъпих на работа във Варненската опера, щатът беше с 42 солисти.
Освен работата с големи професионалисти, силен тласък в кариерата ми дадоха и спечелените международни конкурси. Става дума за „Чайковски” - Москва 1986, „Мария Калас” - Атина 1987 и „Монте Карло”, също 1987 година. В журитата на тези конкурси присъстваха имена от ранга на Джузепе ди Стефано, Луиджи Алва, Ирина Архипова, Илеана Котрубас, Зинка Миланова - Кунц и други световноизвестни певци. Оценката им бе високо признание за мен. Още когато бях на 30-32 години, ме признаха за певец от европейски мащаб, а това дава криле на младия певец.
От голямо значение е и опитът, натрупан на сцената на Варненската опера. Вярваха ми и ми даваха много роли, но никога не ми позволяваха да пея роли, за които не съм готов. Тези 35 години на оперната сцена за мен са един синоним на нескончаема и томителна борба за доказване. Болен, с антибиотици, съм пял, имал съм и несполучливи спектакли. Една постоянна борба, но не винаги победа. Никой не предполага какъв каторжен труд стои зад това творчество. Райна Кабаиванска казва: „Ние оперните певци сме като хубавото вино - колкото повече отлежава, толкова по-хубаво става”.
- Кои са „отлежалите” роли и „отлежалите” изводи от блестящата оперна кариера на Арсений Арсов?
- В репертоара си имам 45 роли, изпял съм 168 пъти „Севилският бръснар”, 145 пъти „Травиата”, 97 пъти „Риголето”, а броят на спектаклите ми е над 1000. Оперният певец трябва да търси във всеки един миг от ежедневието вдъхновение и да не позволява сблъсъка с грозното да го деформира. Не е лесно, но си струва, защото съдбата го възнаграждава. Не е ли истински
подарък от съдбата да бъдеш, макар и само за 2 часа Дукът на Мантуа - Граф Алмавива или Григорий Самозванец, който въпреки деформираното си психическо си състояние, иска да стане цар... Да живееш живота на толкова различни герои на оперната сцена – това е моят подарък.
- И като става дума за изводи и дълъг сценичен опит, какви са наблюденията ти върху развитието на операта в съвременния свят?
- В операта сега става катастрофа, изопачава се самата същност на това изкуство, а това е печално. Чудовищни постановки рушат света на операта и отучват хората от онова прекрасно, което тя носи. Това е пълен упадък и разрушение. На хората им се говорят неистини и им се поднася всякакъв боклук, характеризирайки го като достойнство, а всъщност, това далече не е така. Причина за това е големият егоизъм на режисьoрите, които непрекъснато изтъкват себе си, а какво е това уважение към автора, те не знаят и не искат да знаят. Днес в операта сякаш си попаднал в лудницата, например действието на операта “Сватбата на Фигаро“ се развива в магазин за дрехи втора употреба... Глупавите домогвания на режисьорите всъщност ще бъдат и причината за гибелта на операта един ден. Цялата същност на оперния театър е в пеенето. Съвременните режисьори са музикално полуграмотни хора. Те не познават дълбочината на гласовете, нищо не разбират от пеене, а естетиката на белкантото е нещо излишно за тях, което пречи на тяхното изявяване.
- Ако само авторитарните режисьори са причината, решението би било по-лесно...
- Не само режисьорите. Днес никой не желае да чака, не желае да усъвършенства таланта си. Никой не иска да се самовъзпитава професионално. Операта се превърна в бизнес. А това е фатално. Звездите се създават от пиар отделите на театрите, звукозаписните фирми и телевизиите, а реалните вокални качества нямат никакво съществено определящо значение. Публиката вярва в това, за което и говорят и в това, което й показват.
Публиката трябва да се възпитава, а никой не мисли и не желае да се занимава с това. Светът се измени и това е втората причина за катастрофата на съвременната опера. Някогашният свят на истинските стойности вече го няма. Много е принизен общият културен уровен на певците, при цялата огромна информация, те не знаят елементарните правила, не четат и не проявяват интерес към стойностите в оперния театър и по точно към технологията за тяхното постигане. А това се усеща в пеенето им – безизразно, несъдържателно, без никакъв емоционален заряд.
Просто липсва техническият блясък, дължащ се на тяхната недоученост. Докато певецът е красив, млад и здрав, той може да бъде използван, а после? Аз самият не виждам никаква положителна перспектива в развоя на операта, в която качеството на вокала няма почти никакво значение.
- Песимистична прогноза, която надявам се няма да се сбъдне, въпреки консумеризма на съвременното общество. Човечеството все пак не може толкова лесно да се откаже от духовните потребности. То ще продължава да има нужда от операта и музиката като „откровение, по-възвишено от всяка мъдрост и философия”, ако се позовем на Бетовен, създал онази възвишена и жизнеутвърждаваща Ода на радостта. Каква впрочем е твоята метафора за операта?
- Философски погледнато, пеенето представлява писане върху морския бряг – мине вълната и го заличи. И човек трябва да се наслаждава на тази моментна красота...
- Да приемем това като препоръка на един щастлив тенор...
- Да, аз съм един щастлив тенор. Щастлив съм, че съм в хубава форма и продължавам да пея. Наричат тенора еманация на операта, защото съдържа характеристики на границата между женския и мъжкия глас. Капризен, малотраен и възможно най-труден глас за работа, той носи една универсалност, наситена с голяма изразност, поетика и романтика. Ако ниските гласове ги влече земята, тенорът е устремен в небето, оттам и неговото силно въздействие.
За мен операта е храм, в който се изучават истините за живота. За наученото разказвам в автобиографичната си книга „Разорани бразди”, която ще излезе в началото на следващата година. Преди това каня всички мои приятели на 26 ноември във Варненската опера на концерта ми „Историята на една любов”. Надявам се дотогава да стане готов и юбилейният ми диск „Космични траектории”, в който със сборен оперен оркестър, под диригентството на Марио Манцо, съм записал 20 знакови арии от моя репертоар. „Космични траектории” посвещавам на паметта на майка си.
Прочетете още:
Станислав Ушев е роден в гр. Плевен, завършва Средно музикално училище в родния си град със специалност пиано.
От 1980 г. до 1985 г. следва Оперно-симфонично дирижиране в Консерватория "Римски-Корсаков" в Санкт Петербург в класа на професор Марис Янсонс.
От 1985 г. до 1993 г. е диригент, а през 1993 г. и Директор на Плевенската филхармония.
От 1993 г. до 1996 г. работи като диригент на свободна практика.
От 1996 г. до момента изпълнява длъжността Директор на Държавна Филхармония Шумен, а от 2000 г. до 2010 г. е Главен диригент на Оперно-филхармонично дружество - Варна.
Със Симфоничния оркестър на БНР реализира многобройни студийни записи на съвременна и класическа музика.
Отличен с награди от Съюза на българските композитори в категория „Изпълнителско майсторство - диригенти ''.
Носител на наградата ''Златна муза 2003'' на Руския културен център за записа на Симфония № 3 от С. Рахманинов, както и за високи постижения в популяризиране на руската музика в България.
Гост диригент в Русия, Италия, Испания, Австрия, Франция, Румъния, Гърция, Япония, Южна Корея.
От 1967 година е цигулар във варненския Симфоничен оркестър, а от 1982 - 2009 год. е концертмайстор на Варненската филхармония.
Борислав Дончев е музикант с ярък талант и изявени солистични качества, които длъжността "Концертмайстор" в най-голяма степен му дава възможност да прояви.
През дългогодишната си творческа дейност той е натрупал богат репертоар, който включва едни от най-значимите произведения на музикалната литература. Борислав Дончев се ползва с безспорен авторитет не само в оркестъра и град Варна, неговият талант е ценен и уважаван от музикантите в цялата страна.
Благодарение на опита и професионализма си той допринася за издигане художественото ниво на варненския оркестър.
С името на Борислав Дончев са свързани едни от най-ярките му художествени постижения през годините.
Стефан Циганчев е роден на 14 април 1929 г.
Започва своя път в певческото изкуство от родния си град Свиленград, където получава основно и гимназиално образование, участва в гимназиалния хор, а по-късно става солист на Градския хор.
Отбива военната си служба в София като певец в Ансамбъла на трудовата повинност и започва да учи пеене при вокалната педагожка Катя Спиридонова.
Веднага след казармата постъпва в хора на Варненската опера, а от 1953 г. след успешно издържан конкурс става и солист в същата.
Завършил е Оперната студия в София при проф. Христо Бръмбаров. Дебютира на варненска сцена в ролята на Силвано от оп. “Бал с маски” на Верди под диригентството на Емил Главанаков и режисурата на Николай Николов.
На премиерата получава поздравления лично от големия български композитор и диригент Константин Илиев, който веднага забелязва яркия му талант, въпреки малката роля.
През периода 1966/1967 г. специализира в Москва в Большой театър при Покровски и Рождественски.
Стефан Циганчев е носител на много престижни награди:
• ІІ награда и лауреатско звание на VІІ Световен фестивал на младежта във Виена – 1959 год.
• ІІІ награда и бронзов медал на Първия международен конкурс за млади оперни певци в София – 1961 г.
• Орден “Кирил и Методий” – І и ІІ степен
• Удостоен е със званието “заслужил артист” през 1969 г.
• Удостоен е със званието “народен артист” през 1975 г.
Стефан Циганчев е гостувал в СССР, Чехословакия, Унгария, Германия, Полша, Румъния, Италия, Испания, Англия, Япония, Китай, Монголия, Югославия и др.
Има записи в Радио София и Радио Варна, записи на плочи, издадени от “Балкантон”, изнесъл е множество концерти.
Репертоарът на певеца включва над 60 басови партии, както из световната оперна класика, така и от 16 български оперни творби.
Особено впечатляващи са привъплъщенията му в ролите на крал Филип ІІ от оп. “Дон Карлос”, Закария от “Набуко”, Гомес де Силва от “Ернани”, Фиеско от “Симоне Боканегра”, Рамфис от “Аида”, Спарафучиле от “Риголето" на Верди, Борис Годунов от едноименната опера на Мусоргски, Мелничаря от “Русалка” на Даргомижски, Дон Базилио от “Севилският бръснар” на Росини; Куцара от “Албена”, боляринът Николица от “Рицарят”, полковник Боляров и Поп Матей от “Луд гидия” на Парашкев Хаджиев, Чорбаджи Марко от оп. “Под игото” на Димитър Сагаев и др.
Името на Стефан Циганчев е ярко вплетено в историята на Варненската опера, на която той посвещава целия си творчески живот.
Той завладява публиката с красивия си глас – силен, а едновременно с това топъл и мек, богато нюансиран, пресъздаващ различните настроения на героя.
Варненци и до днес помнят неговото присъствие на сцената – той притежаваше таланта да се превъплъщава искрено и пълнокръвно в емоционалните образи, да докосва сърцето на зрителя, както с гласа си, така и с яркото си сценично присъствие.
Характеристика: Притежава широк обем на гласа, изразителност и спонтанност при всички динамики, особено голяма издържливост. Музикална култура, чиста интонация, благороден маниер на пеене…
При разработката на ролята Циганчев търси новото, за да обогати образа, да достигне съвършенство, като се старае и най-малкия щрих да подпомогне цялостното изграждане. Един демоничен Филип, един Мефистофел, зъл дух и двигател на действието, един бъдещ трагичен Борис Годунов – тези сложни характери разчитат на музикалната култура на Стефан Циганчев, на вътрешното изграждане на ролята, на нейното високо художествено интерпретиране…
Стефан Циганчев е талантлив оперен артист, надарен със скромност, обичлив с хората, всеотдаен на изкуството. В своя талант той вижда закон да служиш на другите…
Щрихи от портрета н Стефан Циганчев:
1. Кога усеща влечение към музиката – от дете обичал да пее и слушал песните на баща си Георги за хайдути и смели юнаци.
2. Любимо животно – Коня
3. Любим композитор – Джузепе Верди
4. Любими роли – всички – комични и трагични, главни и второстепенни и все пак – Филип ІІ от оп. “Дон Карлос”, Фиеско от “Симоне Боканедгра” и Гомес де Силва от “Ернани” – всичките от Верди – счита, че те най-добре подхождат на гласа му и са му донесли най-големите успехи, както и званията “заслужил” и “народен артист”
5. Тайната на оперното изкуство – да владееш добре гласа си, да накараш публиката да те слуша още щом запееш първата фраза. Това се постига с постоянство, отдаденост и непрекъснат труд.
6. Какво не понася – насилието, некоректността, нахалството.
7. Какво обича – Морето, то го зарежда с положителни емоции.
8. Партньорът в живота – Супругата му – Павлина Циганчева, която винаги е била най-строгия му критик и с взискателност е следила развитието му. Като човек на перото го зарежда с чувствителност и го кара да обръща голямо внимание на текста.
9. Вдъхновението му – Природата!
10. Другото изкуство, което обича – пак музиката, но симфоничната – главно предкласика и класика, изпълнена от виртуозни солисти – обича да слуша Минчо Минчев, Васко Василев, Нейнджъл Кенеди, Ванеса Мей и др.
11. Вярата – Вярва в битието.
12. Какво дете е бил – спокойно, послушно, което не е правило големи пакости.
13. Доволен ли е от съдбата си – Да, що се отнася до кариерата си на оперен артист, но не е доволен от сегашната си съдба на беден пенсионер.
14. Какво мисли за новото хилядолетие – притеснява го бездуховността на новото време.
“…Много е постигнал в ролята на жестокия и мрачен испански благородник Силва артистът Стефан Циганчев. В образа има и вътрешно изграждане, и психологическа детайлираност, и жива сценична игра. Тук всъщност статичното ораторно третиране на образите е преодоляно и без да изпада в излишна романтическа жестикулация и патос Циганчев се е домогнал до един цялостен и завършен образ…”
Венелин Кръстев – сп. “Българска музика” – брой 2 от 1961 год. по повод премиерата на оп. “Ернани” на сцената на Варненската опера.
Татяна Николова завършва държавната музикална академия в класа на проф. Цветана Дякович.
От 1975 год. е солистка на Варненската опера, а нейното име е върху афишите в над 35 постановки.
Нейният красив глас, обработен в широк лирико-спинтов спектър, успешно се справя с партиите на Виолета от "Травиата", Мими от "Бохеми", Памина от "Вълшебната флейта", Блонда от "Сватбата на Фигаро", Манон от едноименната опера, Микаела от "Кармен", Марженка от "Продадена невеста" и др.
В последните години певицата успешно навлезе в драматичния сопранов репертоар с ролите на Тоска от едноименната опера, Леонора от "Трубадур", Дездемона от "Отело". Гастролирала е в Испания, Египет, Португалия, Франция, Швейцария, Германия, Австрия, Гърция, Словакия и др. За високи постижения в областта на музикално-сценичното изкуство на Татяна Николова през 2001 год. е връчена награда "Варна".
Дългогодишният солист на Варненската опера Тодор Костов е роден на 24 август 1928 год. във Варна.Изпълнител с голям професионален опит, влагащ много вкус и въображение, певецът е оставил у нас спомена за съвършенство, хармония и красота!
Евгени Леков е роден на 2 декември 1932 г.
Завършва средното си образование в гр. Лом и по-късно учи пеене при проф. Мара Цибулка и Ана Кирова.
По време на военната си служба става солист на Ансамбъла при Дом на офицера – гр. Сливен. Там, през далечната 1955 г. пее и първата си оперетна роля – Петър от “Наталка Полтавка”. И това е началото на творческата му кариера.
Последователно работи в естрадния театър – гр. Лом, Драматично – музикален театър в гр. Пазарджик, Сливенска работническа опера, Ансамбъл на БНА, а на 2 октомври 1969г. постъпва във Варненската народна опера, където пее и днес.
Евгени Леков е гостувал във всички оперни, оперетни и музикални театри в България, както и в Германия, Италия, Палма де Майорка и Мадрид – Испания, участвал е в концерти в Русия, Германия, Куба, Чехия, Югославия и др.
Концертният репертоар на артиста включва почти всички известни арии за тенор; руски, съветски и български песни. Леков е участвал в над 2000 концерта. Има записи за Радио София и Балкантон. Изкуството му е оценено високо и се посреща с интерес у нас и в чужбина.
Оперният и оперетен репертоар на артиста включва 50 партии, между които 7 – в опери на Парашкев Хаджиев. Самият Парашкев Хаджиев го признава за най-добрият теноров солист на своите произведения.
В репертоара на певеца са включени и партиите на Алфред (“Травиата” на Верди), Туриду (“Селска чест” на Маскани), Рудолф (“Бохеми” на Пучини), Дон Хозе (“Кармен” на Бизе), Ерик (“Летящият холандец” на Р. Вагнер), Габриеле Адорно (“Симоне Боканегра” на Верди), Херман (“Дама Пика” на Чайковски), Самозванецът и Шуйски (“Борис Годунов” на Мусоргски) и др.
Евгени Леков притежава звънлив, пробивен и мащабен като звук глас. Сърдечен и искрен, той е постигнал професионално майсторство в своята игра.
В-к “Унита” – Болоня, Италия
“…Отлична оценка заслужава Евгени Леков – тенор с изявени вокални качества, който пресъздаде един Илия – темпераментен и нежен”.
Блиц – характеристика: има години в които е първенец по брой на спектакли – 50 на сезон; често е бил без дубльор в оперите на П. Хаджиев, Холандеца, Симоне Боканегра; над 100 благодарствени заповеди и без болнични листи; без отказани роли; обиколил целия варненски регион с концертни програми;
Награди:
“Кирил и Методий” – ІІІ степен
Златна значка за културна дейност на ГПУ на БНА, където за 6 години има 500 концертни участия;
Диригенти, с които е работил: Асен Найденов, Васил Стефанов, Марк Ермлер, Борис Хинчев, Недялко Недялков, Баталова, Иван Маринов, Емил Главанаков, Влади Анастасов, Христо Игнатов и т.н.
Режисьори: Мишо Хаджимишев, Евгени Немиров, Николай Николов, Стефан Трифонов, Георги Пърманов, Кузман Попов и т.н.
Партньори: Мими Балканска, Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, Стефка Минева, Стефка Евстатиева, Видин Даскалов, Лиляна Кошлукова, Людмила Чешмеджиева, Никола Гюзелев, Любомир Бодуров, Мати Пинкас и т.н.
Диригентът Франческо Ланзилота е роден в Рим през 1977 г.
Завършил е специалност „дирижиране” под ръководството на Бруно Апреа в консерваторията Санта Чечилия в Рим и „композиция” при Лучано Пелоси с отличен успех.
Изучавал е и пиано при Велия Де Вита в Рим. Участвал е в майсторски курс по дирижиране на Харолд Фарберман в Института за диригенти към Бард Колидж, Ню Йорк, и в майсторския клас на Джордж Феливанян в Мадрид с Младежкия национален оркестър на Испания.
Спечелил е първа награда за 2005 г. на Международния конкурс "Валентино Бучи" с пиесата Rapsodici Percorsi за цигулка и оркестър, и специален диплом от Конкурса за композитори "Оресте Синдичи".
През същата година той става един от малкото финалисти на Конкурса за композитори "Виери Тозати" в Рим, през 2005 г. той печели първа награда, през 2007 г. - първа награда от Конкурса за композитори "Нино Рота", а през 2008 г. - наградата Енап.
Композирал е музика за документални и игрални филми като "Piccole cose di valore non quantificabile" и "Nessun messaggio in segreteria" на Паоло Дженовезе и Лука Миниеро и е сътрудничил с Нани Морети в работата над филма му "Il Caimano".
Композирал е музиката към балета "Синият ангел", поставен от "Астра Рома Балет" на Диана Ферара в Театро Систина, Рим, и балета "Нарцис", поставен от същата танцова трупа в Театро Олимпико в Рим.
Селектиран е за участие в Конкурса за диригенти “Густав Малер” 2010; подбрани са 12 участници от над 280 кандидати.
Като диригент е бил асистент на маестро М. Найман и е дирижирал следните оркестри: "Рома Синфониета", оркестърът на Театро Карло Феличе – Генуа, оркестър “Тито Скипа” - Лече, оркестърът на град Киев, "Оркестра Синфоника” на Рим и Лацио, “Оркестра да Камера Фиорентина”, " Оркестра Синфоника Абруцезе", оркестърът на консерваторията Санта Чечилия и Младежкия национален оркестър на Испания.
Дирижирал е и много творби на съвременни композитори като Матео Д’Амико, Марчело Пани, Енио Мориконе, Ада Джентиле, Лучано Пелоси, Карло Галанте, Микеле Дал’Онгаро, Франческо Пенизи, Луис Бакалов, Лука Моска, и т.н.
Работил е с творци като Енио Мориконе, Франко Маджо Ормезовски, Арс Трио, Роберто Абонданза, Сузана Ригачи, Марко Роляно, Антонио Салваторе, Майкъл Болтън, Мадалена Крипа и Масимо Вертмюлер.
Иван Радославов започва да учи цигулка на 7 години при Васил Димов, 13-годишен е цигулар в младежкия колектив “Стефан Йовчев”, а през 1945 г. е гимназист в Първа варненска мъжка гимназия и извънреден ученик в Средното музикално училище – Варна.
През 1950 г. става носител на Първа награда от Конкурса за млади певци и инструменталисти.
След завършване на гимназиалното си образование е приет в изпълнителския отдел на Музикалната академия в София в класа на проф. Боян Лечев и по-късно продължава в класа на известния цигулков педагог проф. Тодор Въжаров.
Началото в творческата дейност на Иван Радославов е свързано с Плевенския симфоничен оркестър, където постъпва като концертмайстор през 1955 г.
След 4 години той се връща във Варна като помощник-концертмайстор на Варненската филхармония.
От 1961 г., когато оперният оркестър се обособява като самостоятелен, Иван Радославов е концертмайстор на Варненската опера.
В продължение на 32 сезона във Варненската опера, Радославов участва в близо 4000 спектакъла, в подготовката и реализацията на 130 премиери на оперни, балетни и оперетни заглавия, в концертни програми.
През 1964 г. започва дейността си струнен квартет “Радославов” с участието и на неговите колеги Кремена Иванова, Васил Делев и Марта Петкова.
Многобройни са концертните прояви на квартета, който има своите почитатели във Варна, София, Пловдив, Шумен.
От записите на Радио София и Радио Варна, над 10 часа са за “златния фонд”.
За своята творческа дейност и заслуги в развитието на музикалното изкуство, Иван Радославов е удостоен двукратно с орден “Кирил и Методий”.
Иван Радославов е участвал във всички гастроли на оперния театър по време на дългогодишната си дейност: Италия, Испания, ОНД, Чехия, Югославия, Египет, Гърция, Дания.
Христо Игнатов завършва Държавната музикална академия в класа по оркестрово дирижиране на проф. Влади Симеонов.
Работи като диригент в Симфоничния оркестър в Бургас, главен диригент на Оперния театър и Симфоничния оркестър в Сливен, а от 1985 год. до 2009 г. е диригент във Варненска опера.
През 1984 год. специализира при главния художествен ръководител и главен диригент на Болшой театър проф. Юрий Симонов.
От 1990 год. е доцент по оперно дирижиране в Държавната музикална академия - София.
От сезон 1991/1992 год. е главен художествен ръководител и директор на Варненската опера, а от м. март 1999 год. е директор на Оперно-филхармоничното дружество - Варна, в което се преобразуват Държавната опера и Държавната филхармония във Варна. На тази длъжност работи до м. декември 2009 година.
Под неговото музикално ръководство са реализирани много успешни продукции на Варненския оперен театър – “Турчинът в Италия” , “Тоска”, “Травиата”, “Силата на съдбата”, “Отело”, “Дон Карлос”, “Набуко”, “Мадам Бътерфлай”, “Турандот”, Реквием от Верди, Реквием от Моцарт, “Бохеми”, “Кармина Бурана”, “Евгений Онегин”, “Дон Жуан”, “Сватбата на Фигаро”, “Кармен”, “Атила”, “Борис Годунов”, “Селска чест”, Палячи” и др. Участва в програмите на ММФ “Варненско лято”; ММФ на остров Корфу - Гърция; ММФ в гр. Аспендос, Анталия – Турция; Европейски месец на културата – Пловдив, ; Международен коледен фестивал на изкуствата в Новосибирск – Русия; “Салон на изкуствата” – НДК-София, “Новогодишен музикален фестивал” – НДК, “Опера на площада” – София и др. С голям успех гастролира и на сцените в Италия, Германия, Австрия, Швейцария, Холандия, Франция, Русия, Кипър, Гърция, Испания, САЩ, о-в Мартиника, ОАЕ и др.
С голям успех гастролира и на сцените в Италия, Германия, Австрия, Швейцария, Холандия, Франция, Русия, Кипър, Гърция, Испания и др.
Доц. Христо Игнатов е носител на награда “Варна” за диригент-постановчик на операта “Дон Карлос” (2003 год.) и за диригент-постановчик на сценичната кантата “Кармина Бурана” от Карл Орф (2004 год.) Доц. Игнатов е носител на две награди “Варна” и две награди “Кристална лира” на СБМТД, най-високите отличия в областта на културата на гр. Варна и в областта на музиката в България.
70 ГОДИНИ ВАРНЕНСКА ОПЕРА
Интервю на Виолета Тончева с Маестро Борислав Иванов – диригент, директор, артистичен директор на Варненската опера – живата история на оперния театър, творецът с най-големи заслуги за израстването и извеждането му на международната сцена
- Маестро Иванов, прекланям се пред Вашата изключителна творческа кариера и огромния Ви административен и творчески принос за изграждането на Варненската опера, като един от най-добрите оперни театри в България. Във Вашата блестяща кариера на диригент, аплодиран на 4 континента, Вие никога не прекъсвате връзките си с родния оперен театър. И тази любов започва от самото начало, един наистина удивителен факт.
- През 1947 г., когато бе основана Варненската опера, аз бях втора година ученик в Първа мъжка гимназия и едновременно с това извънреден ученик по цигулка в Музикалното училище при г-жа Гюдерова. Създаването на Варненската опера беше много голямо събитие за града и така се случи, че аз бях пряк наблюдател на организирането на институцията и на първото представление. До ден днешен си спомням вълненията около първото представление на „Продадена невеста” от Сметана с режисьор Петър Райчев и диригент неговия син Руслан Райчев. С Петър Райчев сме роднини по бащина линия, Руслан Райчев ми се пада братовчед, а диригент на оперния хор беше свако ми Димитър Младенов.
В „Продадена невеста” главната роля на Марженка изпълни Добринка Влахова, Йеник беше Светослав Рамаданов, а по-късно в тези роли пяха също Лиляна Василева и Никола Николов. После Варненската опера представи „Мадам Бътерфлай” от Пучини с Добринка Влахова в ролята на Бътерфлай и Никола Николов в ролята на Пинкертон. Толкова ми харесваше тази опера, че ходех на всички представления.
- След завършването на Музикалната академия в София се връщате във Варна като заместник-директор на Варненската опера, един период, в който се пише най-важната история на нашия оперен театър. Кои личности от онова време бихте откроили?
- Тогава директор беше Емил Трифонов, а главен диригент – Йоско Йосифов. Всяка нова постановка се подготвяше с голям ентусиазъм, всички идваха с желание на работа, вълнуваха се по време на репетициите, коментираха представленията. За няколко години поставихме опери от Верди и Пучини, аз започнах с „Дон Карлос”, но първата опера, която дирижирах на сцена беше „Имало едно време” от Парашкев Хаджиев.
Той ми беше преподавател в Академията по хармония и се славеше като страшилището на студентите. По-късно станахме добри приятели. Той хареса начина, по който представих неговата опера „Имало едно време”, предрече ми голямо бъдеще и оттогава държеше само аз да дирижирам премиерите на неговите творби. Така в репертоара ми влязоха „Луд гидия”, „Юлска нощ”, „Сребърните пантофки”, „Рицарят”.
Запознаваше ме предварително с партитурите, още докато композираше оперите. Никога не променяше нито една нотка, присъстваше на всички репетиции и не даваше нищо да се променя. Много прецизен, много взискателен.
Само някой да изсвири фалшив тон, спираше репетицията и ни заплашваше, че ще извика, ако някой сбърка на премиерата. Изключително плодовит композитор, играли сме повечето негови произведения, а с „Луд гидия” сме ходили в Испания, Палма де Майорка, Мадрид, Одеса и къде ли още не. Тази опера продължава да бъде една от най-представителните български опери, които се играят и в чужбина.
Не мога да не спомена голямата заслуга на главния диригент Йоско Йосифов с неговото хубаво отношение към мен като към млад дириргент. Освен съвети, той ми даваше и възможността да дирижирам. Точно така постъпвам и аз сега с младите колеги, защото вярвам в приемствеността между поколенията. Нашето поколение трябва да предава опита си на по-младите.
По-късно, докато бях директор на Варненската опера, правехме много представления в Летния театър, имахме гастроли на разменни начала с различни страни.
Тук гостуваха прочути певци като Елена Николай, Тодор Мазаров, чийто бенефис с „Тоска” беше във Варна. Спомням си гастрола на великолепната Елена Образцова, символ на руското оперно изкуство, с Амнерис в „Аида”. Споделих това с журналистите в Красноярск, където през март тази година бях поканен да дирижирам по време на техния фестивал, в памет на Елена Образцова, и това се превърна в медийна сензация.
Незабравими остават представленията на Варненската опера в Летния театър с Николай Гяуров, Никола Гюзелев, който пя Базилио още като студент, Димитър Узунов, Никола Николов, Питър Глосоп – Англия, който получи първа награда от конкурса „Борис Христов”, Ава Джун Купър – Англия, също с първа награда. Джана Гали – Италия и т.н.
- По това време сте били и директор на ММФ „Варненско лято”.
- Да, точно така. През през първите 10-ина години длъжността беше почетна, не се заплащаше. В качеството си на фестивален директор организирах първото турне на Варненската опера в чужбина - Нови Сад, тогавашна Югославия.
После на разменни началa докарах цялата опера на Нови Сад тук в Летния театър. Подобен обмен направих и с оперните театри в Болоня, Братислава, Одеса и други градове. Прекрасни отзиви получихме за нашите гастроли в чужбина с първите големи варненски оперни солисти Йорданка Тенчева, Добринка Влахова, Никола Николов, Светослав Рамаданов.
Непременно трябва да спомена режисьора Събчо Събев, диригентите Руслан Райчев, Христо Манолов, Борис Черпански, Емил Главанаков.
По това време организирах и първия балетен конкурс, заедно с Емил Димитров и директора на Концертна дирекция Димитър Кючуков. Руската балетна звезда Галина Уланова стана първият председател на журито. Освен директор, бях и нещо шофьор на такси, посрещах и изпращах всички гости.
Заведох Варненската филхармония на първото й турне в Западна Европа. В зала „Тиволи” в Копенхаген представихме Рапсодия „Вардар” от Панчо Владигеров, Вариации върху тема от Паганини за пиано и оркестър от Рахманинов и Пета симфония от Чайковски.
Като директор на Варненската опера в периода 1975-1979, организирах и първия гастрол на Варненската опера в Палма де Майорка. Това беше сложно турне и като дестинация, и като програма. Пътувахме 600 души с 2 самолета ТУ 154 и 4 камиона за декорите и в 6 последователни вечери представихме 6 различни заглавия – „Луд гидия”, „Княз Игор”, „Отело”, „Селска чест” и „Палячи”, „Трубадур” и „Аида”.
Режисьор-постановчик на „Дон Жуан” от Моцарт – първата премиера на Държавна опера Варна за 2014 г.
Режисьорът Александър Текелиев, син е на именития български композитор Александър Текелиев, е роден на 13 август 1972 г. в София. Свири на пиано от пет-годишна възраст. През 1993 г. завършва НМУ ”Л. Пипков” в София със специалностите пиано и класическо пеене.
През 1998 г. се дипломира в НМА „Проф. Панчо Владигеров” с магистърска степен по оперно пеене – бас. През 2000 г. завършва и второ висше образование в НМА с магистърска степен по музикално-сценична режисура. Междувременно от 1999 до 2001 г. специализира оперно пеене при проф. Ралф Дьоринг във Виенската музикална академия.
В периода от 1995 до 2005 г. участва в над 500 спектакли и концерти в Германия, Австрия, Белгия, Холандия, Люксембург, Франция, Дания, Великобритания, Гърция, САЩ и България.
От 2001 г. Александър Текелиев започва да работи и като оперен режисьор. В периода от 2001 до 2013 г. поставя „Дон Жуан” (Моцарт) в Държавна опера Бургас и в Държавна опера Пловдив; „Тайният брак” (Чимароза) в Държавна опера Пловдив; ”Мадам Бътерфлай” (Пучини) в Национална опера Скопие и в Бургаската опера; „Бохеми” (Пучини ) на Toscana Opera Festival, както и в Бургаска и Старозагорска опера; „Риголето” (Верди) на Toscana Opera Festival, Konzertdirection Schlote – Залцбург и Държавна опера Бургас; „Евгений Онегин” (Чайковски) в Държавна опера Бургас; „Така правят всички жени” (Моцарт) в Държавна опера Бургас; „Тоска” (Пучини) в Държавна опера Бургас; „Бал с маски” (Верди) в Държавна опера Бургас; „Вълшебната флейта” (Моцарт) в Държавна опера Русе и в Бургаска опера; „Аида” (Верди) в Държавна опера Бургас; „Набуко” (Верди) в Държавна опера Бургас; „Манон Леско” (Пучини) в Държавна опера Бургас и Националната опера и балет София; „Травиата” (Верди) в Държавна опера Бургас и Варненската опера; „Макбет” (Верди) в Държавна опера Русе; „Хубавата Елена” (Офенбах) в Държавна опера Бургас и МДТ „К. Кисимов” във Велико Търново; „Службогонци” (П. Хаджиев) в Държавна опера Бургас.
От 1999 до 2003 г. Александър Текелиев е помощник-мениджър за дейността в Австрия, Италия и Испания на „Euroopera Productions”.
От 2003 до 2005 г. е артист солист в Държавна опера Пловдив.
В периода 2005-2007 г. е главен режисьор в Държавна опера Бургас, а през 2006-2007 г. заема същата длъжност и в Държавна опера Русе.
От 2007 г. е директор на Държавна опера Бургас, а от 2009 г. и асистент по актьорско майсторство в катедра „Музикално-сценични изкуства” при НМА „Проф. Панчо Владигеров” София.
През 2013 година Александър Текелиев е удостоен с наградата на Община Бургас „Емил Чакъров” за принос и особени заслуги в сферата на класическата музика.
Михаил Зидаров - един от основателите на Варненската опера, е роден на 12 януари 1926 г. в Бургас.
Работи като сценичен уредник в Бургаския драматичен театър, където играе като миманс и с малки роли в детския репертоар.
През 1946 г. е назначен като стажант-артист в Общинския театър в гр. Силистра и в същия град участва в самодейната оперета като изпълнител на главни роли.
През 1947 г. е приет като артист в току-що основаната Варненска опера.
Учи и в Музикалното училище във Варна.
През 1950/1951 г. специализира в студия за млади оперни артисти в гр. София.
Носител е на бронзов медал от Световния младежки фестивал във Варшава през 1955 г. През 1959 г. специализира в Школата за млади оперни певци с ръководител проф. Христо Бръмбаров.
Носител е на орден “Кирил и Методий” – ІІ и І ст.
През 1982 г. получава званието “заслужил артист”.
На сцената на Варненската опера посвещава целия си творчески живот – 40 успешни творчески сезона.
След пенсионирането си продължава още да пее на хонорар, благодарение на запазения си външен вид, артистичност и разбира се – прекрасен глас.
Репертоарът на певеца обхваща над 60 баритонови партии. Едни от най-впечатляващите му превъплъщения са ролите на Жорж Жермон, Евгений Онегин, Шарплес, Валентин, Ренато, Фигаро (“Севилският бръснар”) и др.
През 2006 г. Оперно-филхармонично дружество – Варна чества по достойнство 80-годишния юбилей на един от основателите на Варненската опера.
Родена през 1980 г. във Варна, Вилиана Вълчева завършва НУИ „Добри Христов” със специалност пиано (1999), след което продължава висшето си образование в Швейцария.
Завършва Музикалното висше училище в Берн
– клавирна катедра (2001), Музикалната консерватория в Нюшател със специалности клавирен съпровод и акомпанимент (2004), Музикалното висше училище в Люцерн с бакалавърска степен по оперно-симфонично дирижиране, музика и фагот при проф. Тюринг Брем, проф.Ахим Фидлер, проф. Беат Блетлер (2008).
Защитава магистърска степен по оперно-симфонично дирижиране при проф. Ралф Вайкерт в Музикалното висше училище в Люцерн (2010), дипломира се и като музиколог в Университет Берн (2011). В периода 2004-2014 има ангажименти като диригент на Люцернския симфоничен оркестър, корепетитор и асистент на Вагнеровия фестивал във Велс, Австрия, диригент на Бранденбургския симфоничен оркестър, Хайдн синфониета Виена, Филхармоничен оркестър Фаенца, оркестър Хохдорф Люцерн, Филхармоничен оркестър Йоханесбург, Концертен оркестър Берн.
В сезона 2013-2014 е репетитор/асистент на първия капелмайстор в Театър Люцерн, в края на 2013 има практика по дирижиране при Фабио Луизи в Национална опера Цюрих, след което става корепетитор/асистент на музикалното ръководство на Национална опера Цюрих.
От февруари 2014 г. е чест гост-диригент на ТМПЦ – Държавна опера Варна в родния си град, където през същата година е поканена за диригент-постановчик на оперите „Дон Жуан” от Моцарт и „Андре Шение” от Умберто Джордано, дирижира и знаковия концерт Bassissimo, по повод 100 години от рождението на Борис Христов, с участието на най-големия съвременен Вердиев бас Карло Коломбара (Италия) и български баси. Вилиана Вълчева печели Първа награда по пиано за най-добра интерпретация на чешки и словашки композитори на Международния музикален конкурс във Варна (1994), Първа награда по пиано на Международния конкурс за млади таланти в София (1996).
Завършва майсторски клас при проф. Борис Блох в Есен, Германия (1996), печели Втора награда на Международния конкурс за немска и австрийска музика (пиано) в Бургас (1998), участва в Workshop с Нордбьомише филхармония, Теплице (Чехия) и Държавна филхармония, Кошице (Словакия) (2005-2007), както и в майсторски курс на Бернард Хайтинг, Люцерн (2008), има дипломен концерт с Филхармионията на Баден-Баден (2008), участва в диригентски конкурс в Берлин с Берлинската филхармония, Симфоничен оркестър Берлин, Концертхаусоркестър Берлин, Симфоничен оркестър на Берлинското радио (2009), в Международен диригенстки конкурс в Кадагес, Испания (2010), завършва магистърското си обучение с концерт с Русенската филхармония (2010), става финалист на майсторски курс Виена и Хайдн синфониета Виена, под сценичното ръководство на Манфред Хус (2011). Вилиана Вълчева е стипендиант на Zeno Karl Foundation Schindler (2008-2010) и на фондация „Рихард Вагнер” (2014).
Михаил Матеев завършва Държавната музикална академия в София през 1975 год. в класа на доц. Лиляна Жабленска. 
Сопраното Ирина Йордакеску, един от най-успешните сопранови гласове на своето поколение, е родена в Букурещ в семейството на известния румънски баритон Дан Йордакеску.
От 2001 тя изпълнява водещите роли в оперни продукции и концерти в Teatro alla Scala, Ravenna Festival, Teatro Comunale Piacenza, Carnegie Hall-New York, Sankt Margarethen Festival Austria, Glyndebourne Opera Festival England, ''Чайковски'' Concert Hall Moscow, Sankt Petersburg Philharmonic Hall, Abay State Opera Almata and Astana Festival Kazakhstan, Национална опера и балет в София, Държавна опера Варна, с диригенти от ранга на Riccardo Muti, Борислав Иванов, Михаил Татарников, Roberto Abbado, Найден Тодоров, Paul Nadler, Marco Boemi, Юлиан Ковачев.
Тя печели престижни награди на редица международни конкурси.
От 2005 е солист на Букурещката опера, на чиято сцена изпълнява главните роли в La Traviata, La Boheme, Lucia di Lammermoor, Turandot, Rigoletto, Don Pasquale, L'elisir d'amore, Cosi fan Tutte, Le Nozze di Figaro и др.
Сред другите ѝ ангажименти в следващия сезон тя ще участва в представление в Kioi Concert Hall в Токио и ще дебютира в „Сватбата на Фигаро“ в Букурещката опера.
Варненската публика помни силния образ на Виолета Валери, който Ирина Йордакеску пресъздаде в операта «Травиата» от Верди. В Опера в Летния театър – Варна 2014 Ирина Йордакеску е една от звездите в Опертната гала на 18 август.
(9 март 1887 – 30 август 1960)
Първият български артист, прославил страната в целия свят
С неговото име започва списъка на звездните български оперни гласове
Тенорът Петър Райчев, основател на Варненската опера (6 април 1947 г.), е първият български оперен певец и първият български артист, прославил родината в целия свят.
Роден на 9 март 1887 г. във Варна, той следва литература и живопис в София, като едновременно с това взима уроци по пеене при Иван Вульпе. От 1908 до 1911 г. специализира в Московската консерватория при проф. Умберто Мазерати, чийто 8-годишен курс завършва с отличие за 5 години. В периода 1912-1913 усъвършенства вокалното си майсторство в Италия, откъдето започва триумфалното му шествие по световните сцени.
Петър Райчев пее във всички световни оперни театри и е дългогодишен постоянен солист на Миланската скала. В репертоара му има над 80 роли от практически цялата световна оперна литература - „Турандот”, „Тоска”, „Фауст”, „Дама Пика”, „Травиата”, „Борис Годунов”, „Саломе”, „Лучия ди Ламермур”, „Евгений Онегин”, „Кармен” и т.н. От 1919 г. Петър Райчев се изявява и като оперен режисьор.
Един от колосите на световната оперна сцена, той поддържа през целия си живот близко приятелство с Фьодор Шаляпин, Артуро Тосканини, Сергей Прокофиев, Умберто Джордано, Джузепе де Лука, Стефан Цвайг, Иля Репин, Станиславски и други творци с принос в развитието на световната културна съкровищница. Петър Райчев умее да разкрие съдържанието на образите, да одухотвори всеки тон, всеки жест. Участва в звуковите филми „Кармен“, „Евгений Онегин“ и „Певецът от улицата“. По-късно записва десетки грамофонни плочи с арии и песни.
Първите му изяви като режисьор датират от 1919 г., като поставя оперите „Ловци на бисери“ от Жорж Бизе, „Вертер“ от Жул Масне, „Аида” от Верди, „Приказка за цар Салтан“ от Николай Римски-Корсаков, „Дама пика“ от Пьотр Илич Чайковски на сцените в Киев и Рига. В Малта поставя „Травиата“, „Вертер“ и „Манон“, в Будапеща - „Аида“ и „Турандот“, режисира и постановки в Софийската опера. Последовател е на школата на руския режисьор Константин Станиславски. В периода 1934-1935 г. е режисьор в Загребския оперен театър, където поставя „Рейнско злато“, „Риголето“, „Вертер“, „Борис Годунов“, „Бохеми“ и „Дама пика“.
През 1947 г. Петър Райчев се завръща в родния си град, за да основе Варненската опера, официално регистриранма на 6 април 1947 г.
Той е първият ѝ художествен ръководител, също и първият режисьор на всички постановки от първия сезон. С премиерата на „Продадена невеста“ от Бедржих Сметана, дирижирана на 7 септември 1947 г.от сина му Руслан Райчев, започва летоброенето на оперната история във Варна.
Други негови варненски постановки са „Селска чест“, „Мадам Бътерфлай“, „Дон Паскуале“, „Севилският бръснар“, „Евгений Онегин“. След Варна Петър Райчев подпомага създаването и на оперните театри в Русе, Стара Загора и Пловдив.
Петър Райчев получава многократно признание за творчеството и приноса си към развитието на българското оперно изкуство – орден „Св. Александър” (1939), Заслужил артист (1947), Народен артист (1949, 1959), Димитровска награда (1950), Герой на НРБ (1959, 1959) и др.
В българската и световната оперна история Петър Райчев остава като една изключителна личност, в която по уникален начин са съчетани многостранни артистични дарби - на оперен певец, режисьор, педагог, ръководител. И българин. Известен щрих от славата му на велик артист е фактът, че на която и престижна сцена по света да се е изявява, той никога не пропуска възможността да изтъкне, че е българин и че се гордее с този факт. Така както днес за артистите на Варненската опера и за цялата културна общественост на морския град е повод за гордост, че с името на варненеца Петър Райчев започва списъкът на звездните български оперни гласове.
Чуйте записи с изпълнения на Петър Райчев:
https://www.facebook.com/svetlana.ivanova.1042/videos/988631254501159/?pnref=story
Прочетете още за Петър Райчев:
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%A0%D0%B0%D0%B9%D1%87%D0%B5%D0%B2
